Ябълково вълшебство [fb2edit 0.0.8]

– Така е, откакто се помня. Просто съм такава.

– Знаеш ли къде е моето място? Какво трябва да правя с живота си?

Тя помисли малко, преди да отговори, защото се чудеше дали той не е тук днес само заради това.

– Не.

– И аз не знам. Да ти призная ли нещо? Приятно ми е да разговарям с човек, който няма мнение относно колежа, в който трябва да уча, или къде трябва да работя, когато завърша.

– Нямам отговор на въпросите ти. – Преди се бе случвало хората да се сприятелят с нея, за да им предсказва бъдещето или каквото там си мислеха, че прави, но винаги си тръгваха разочаровани.

– Няма проблем – каза Джош. – Така или иначе смятам, че трябва да открия тези неща сам. Знаеш ли, завиждам ти. Завиждам на удовлетворението ти.

– Не съм удовлетворена – поклати глава Бей.

– Не си ли?

– Просто знам къде ми е мястото, това е всичко.

– Това не е ли удовлетворение? – попита той.

– Предполагам, че е. Обаче, както отбеляза приятелят ми Фин, аз не съм единствената, която живее в собствен свят, и не мога да убедя всички къде им е мястото. Не мога да накарам хората да повярват в нещо, в което не искат. А това ме тревожи. – Погледна портокала в ръката си. – Не би трябвало, но е така.

Джош изглежда обмисляше казаното, може би разсъждаваше за бележката й. Най-накрая кимна, дъвчейки парченце портокал. Бей усещаше странна близост, докато седеше до него.

– Благодари ли на Фин от мое име? – попита той.

– Още не. Виждам го само на автобусната спирка, а напоследък мама ме кара до училище. Защо искаш да му благодариш?

Момичето изяде своята половина от портокала и избърса ръце в джинсите си.

– Гледа ли видеоклипа?

– Още не.

– Ще разбереш, когато го изгледаш. – Късните автобуси започнаха да се подреждат. – Предполагам, че не искаш да те закарам до вас?

– Не, благодаря. – Тя стана и грабна раницата си.

– Утре следобед няма да дойда – каза Джош, докато дояждаше портокала, после вдигна обелките от земята.

– Има събрание на ученическия съвет.

– Няма проблем – отвърна Бей, примигвайки към слънцето, което светеше право в очите й. – Честно казано, недоумявам защо изобщо идваш тук.

– Казах ти, приятно ми е да си говоря с теб. Не знам защо чаках толкова дълго. – Той се изправи. – Искаш ли да дойдеш вкъщи довечера? Родителите ми ги няма, но икономката ни Джоан е там.

Бей се сети как едва миналата седмица беше тичала през гората, за да погледа за малко него и приятелите му. Изобщо не се вписваше там.

– Не познавам приятелите ти толкова добре.

– Те няма да са там довечера. Затова те каня. В сряда вечер родителите ми се обаждат. Спокойни са, когато не чуват да се вихри купон.