Шогун

Повдигна глава и отново го прониза същата ужасна болка. Превъзмогна я и седна. Стаята се завъртя около него и той смътно си спомни, че бе сънувал Анджиро по време на земетресението, когато земята се гърчеше и той скочи в пропастта да спаси нея и Торанага — за да не ги погълне същата тази земя. Спомни си като наяве студената лепкава влага и усети осезателно вонящия дъх на смъртта, който лъхаше от земната пукнатина, а в съня му Торанага беше огромен, чудовищен и се смееше гръмогласно.

Принуди очите си да виждат. Стаята спря да се върти и чувството за гадене изчезна.

— Чай, додзо — произнесе той, тъй като пак взе да усеща вкуса на барут в устата си. Някой го повдигна и му даде да пие, а той протегна ръце и му помогнаха да стане. Сам щеше да падне. Тялото му беше една голяма болка, но сега вече знаеше със сигурност, че нищо не бе счупено — нито вътре, нито отвън — и освен слуха му друго не беше пострадало. Обаче почивката, масажите и времето щяха да оправят и това. За кой ли път отправи благодарност към всевишния, че не бе ослепял или осакатял, че бе останал жив. Сивите му помогнаха да седне и той се отпусна безсилно назад. Не забеляза, че слънцето се бе изместило значително от момента, в който се отпусна назад, до мига, в който отново отвори очи.

Интересна работа, каза си след малко Блакторн, като измери сянката — не съзнаваше, че бе спал. Бях убеден, че е на разсъмване. Очите ми играят номера. Всъщност наближава краят на обедната вахта. Това отново му напомни за Олбан Карадок и ръцете му още веднъж опипаха цялото му тяло, за да се увери, че не е сънувал и наистина не бе осакатен.

Някой го докосна и той вдигна поглед. Ябу надничаше в лицето му и нещо му говореше.

— Съжалявам — бавно произнесе Блакторн. — Още не мога да чувам, Ябу-сан. Скоро ще съм добре. Ушите болят.

Ябу кимна и свъси вежди. После двамата с лекаря поговориха и Ябу му обясни със знаци, че скоро ще се върне, а той да си почива. И си тръгна.

— Баня, моля, и масаж — каза Блакторн.

Вдигнаха го и го отнесоха в банята. Той се унесе под успокоителните пръсти, а тялото му се разтапяше от топлината, нежния допир и благовонните масла, които втриваха в кожата му. През цялото време мозъкът му кроеше планове.

Докато спеше. Сивите го вдигнаха заедно с леглото-носилка и го отнесоха във вътрешните покои на главната кула, ала той не се събуди, замаян от умората и упойващите билки.

— Тук ще бъде в безопасност, Очиба-сама — каза Ишидо.

— От Кияма ли? — попита тя.

— От всички християни.

Ишидо махна на охраната да си отваря очите и тръгна пред нея към огряната от слънцето градина.