Гай-джин

— Да, да. Направих го доста силен, тъй като бяхте… бяхте много разстроена.

— Всичко ми е толкова смътно и объркано, Токайдо, после идването ми тук, Малкълм. Много ли силно беше приспивателното?

— Да, да, но не е опасно. Сънят е най-доброто лекарство. Май това е най-дългият ви сън, но, за Бога, поспахте си добре, наближава четири. Как се чувствате?

— Още съм малко уморена, благодаря ви. — Отново лека усмивка. — Как е г-н Струан?

— Никаква промяна. Току-що го посетих, можете да го видите, ако желаете. Смятам, че ще се оправи. О, между другото, хванаха оня човек.

— Какъв човек?

— Единият натрапник, за когото ви споменахме вчера.

— Нищо не си спомням.

Лекарят й разказа какво се бе случило пред вратата й и в градината, как един разбойник бил застрелян, а другия го забелязали на сутринта, но успял да се измъкне.

С огромно усилие на волята тя се овладя и едва се сдържа да не изкрещи: „Ти, сине на сатаната, е твоите течни приспивателни и твоята некомпетентност. Двама разбойници, а? Вторият трябва да е бил в стаята ми, когато сте дошли при мен, изтървали сте го и не сте ме спасили, вие и онзи другият глупак Марлоу сте еднакво виновни.

Пресвета Майко, дай ми сила! Пресвета Дево, помогни ми да си отмъстя и на двамата. И на оня, който и да е той! Божа майко, нека им отмъстя. Но защо е откраднал кръстчето ми и е оставил другите бижута, и защо е написал тези букви, какво ли означават? И защо с кръв, със собствената си кръв?“

Анжелик усети, че лекарят я гледа.

— Oui?

— Попитах ви дали искате да видите г-н Струан сега?

— О! Да, да, моля ви. — Девойката се изправи, вече се владееше. — А, да, боя се, че разлях гарафата с водата върху чаршафите. Ще помолите ли прислужничката да ги оправи?

Той се разсмя:

— Нямаме прислужнички тук. Така е според правилата на японците. Имаме китайски слуги. Не се безпокойте, щом напуснете стаята, те ще я почистят… — Млъкна, защото девойката някак внезапно пребледня. — Какво има?

За миг Анжелик се бе пренесла обратно в стаята си; търкаше и чистеше знаците, ужасена, че няма да изчезнат. Но те се изпраха, все пак тя провери един, втори път — тайната бе опазена. Нищо не остана за чуждото око, нито слуз, нито кръв, случилото се изчезна завинаги, стига да бъде силна и да се придържа към плана… трябва… трябва да е умна, трябва…

Бабкот се стресна от внезапната бледнина на лицето й, пръстите й усукваха плата на полата. Веднага се доближи до нея и леко обгърна рамото й.

— Не се безпокойте, на сигурно място сте, наистина.

— О, съжалявам — промълви изплашена, главата й клюмна на гърдите, сълзите й се стичаха по страните. — Аз… аз… аз само си спомних за горкия Кентърбъри.

Анжелик се наблюдаваше отстрани; позволи му да я успокои, беше съвсем сигурна, че планът й е най-мъдрият: „Нищо не се е случило, нищо, нищо, нищо…