Сираци на Вселената

„До сега бях прекалено много зает, за да поддържам редовно този дневник. В действителност, аз не знам коя дата сме, дори приблизително. Корабните часовници са спрели. Това може да се дължи на нередовното действие на спомагателния Конвертор или пък може да е резултат от радиацията от външния космос. Вече не разполагаме с антирадиационен щит около Кораба, тъй като Главният Конвертор не действа. Главният ми инженер ме уверява, че Главният Конвертор може да бъде задействан, но нямаме нито един човек, годен за астрогатор. Аз лично се опитах да изуча астрогация по наличните книги, но свързаната с това математика е много трудна.

Приблизително едно на двайсет новородени деца е с деформации. Въведох един спартански кодекс — на такива деца не се разрешава да живеят. Жестоко е, но е необходимо.

Вече съм твърде стар и немощен и трябва да обмисля избора на свой наследник. Аз съм последният член на Екипажа, който е роден на Земята, но дори и аз имам малко спомени от нея — бил съм на пет години, когато родителите ми са се качили на Кораба. Не знам своята собствена възраст, но определени безпогрешни признаци ми говорят, че не е много далече времето, когато и аз трябва да поема Пътя към Конвертора.

Настъпила е любопитна промяна в ориентацията на хората ми. Тъй като те никога не са живели на планета, с течение на времето за тях става все по-трудно да разберат каквото и да било, което не е свързано с кораба. Преустановил съм опитите да разговарям с тях по този въпрос — макар че това едва ли е някакво доброжелателство, тъй като аз нямам никаква надежда да ги изведа от мрака. Техният живот е, меко казано, тежък; те отглеждат реколта, само за да бъде опустошена от разбойниците, които все още благоденстват на по-горните равнища. Какъв смисъл има да им говоря за по-добри неща?