Кървава разходка [bg]

Попитах ги за Клеър.

Първо заговори Велман, който изяждаше думите:

— Виртуален чужденец! Тук съм вече две години, а едва ли сме разменили двадесетина изречения. Винаги изглеждаше прекалено заета. Освен това аз правя структурните клинични интервюта за проучването, докато тя се занимаваше с невропсихическите жестове, тъй че винаги работехме с различни пациенти.

— Споменавала ли е някога защо напуска, за да отиде в „Старкуедър“?

— Не — отговори той. — Въобще не знаех за това, докато Мери не ми каза.

Анди погледна към Хърцлинджър. Същото стори и Тиоболд.

Прихванала с една ръка престилката си, за да я задържи затворена, тя каза:

— Каза ми няколко дни преди да напусне. — Дълбок, мек глас. — Моят кабинет на долния етаж наистина е много мъничък и тя ме попита дали не бих искала да взема нейния. Отидох да го видя и отговорих „да“, после й помогнах да занесе няколко кашона до колата й. Тя каза, че субсидията й е свършила и че не се е опитала да я поднови. Току-що била написала уведомлението за доктор Тиоболд.

Тиоболд попита:

— Каква причина ти изтъкна, Мери?

— Никаква.

— Какво беше настроението й, когато ви го каза? — намесих се с въпрос и аз.

— Беше напълно спокойна. Нито възбудена, нито разтревожена… Бих могла да я опиша като спокойна и сдържана. Сякаш отдавна го беше обмислила и решила.

— Дошло й е времето да си ходи — допълни Велман.

— Общувахте ли с нея? — попитах аз Хърцлинджър.

Тя поклати отрицателно глава.

— Също както и при Анди — ние почти нямахме контакти. Аз съм тук едва от една година. Виждали сме се в кафенето и сме пили заедно кафето си. Навярно три или четири пъти. Никога не сме обядвали заедно. Аз въобще не съм я виждала да обядва. Понякога, когато отивах в кафенето, минавах край кабинета й и ако вратата беше отворена, я виждах да работи на бюрото си. Спомням си, че неведнъж съм си мислела: „Каква работохоличка, сигурно е много продуктивна!“

— Когато сте пили заедно кафе — казах аз, — за какво разговаряхте?

— За работата, за данни. След като научих какво й се е случило, разбрах колко малко съм знаела за нея. Толкова е гротескно — полицията има ли някаква представа кой го е направил?

— Все още не.

— Ужасно! — възкликна Мери.

Велман се обади:

— Сигурно има нещо общо със „Старкуедър“; Само погледнете пациентите, с които е работила там!

Аз поясних:

— Единственият проблем е в това, че пациентите никога не излизат оттам.

— Никога?

— Поне така се твърди.

Той се намръщи.

— Тя казвала ли е на някого от вас, че отива в „Старкуедър“?

Велман поклати отрицателно глава.

Мери Хърцлинджър отговори:

— На мен ми каза. В деня, когато пренесохме кашоните. Това ме изненада, но не й зададох никакви въпроси — тя не обичаше такива работи. Човек не можеше да бъде близък с нея.