Доктор Смърт [bg]

— Не искам да мисля като тях. Честна дума, все ми е едно, доктор Делауер. Искам да кажа, зная, че накрая все ще се озова някъде. Има ли значение къде?

— Има ли?

— Според мен — не.

— Но всички казват, че не бива да ти е все едно.

— Или го казват, или просто витае във въздуха. Такава е атмосферата. В училище има ясно разделение, социологическо. Или се издънваш и знаеш, че ще попаднеш някъде, където тече купон, или си зубрач и от теб се очаква да влезеш в „Станфорд“ или „Айви“. Би трябвало да бъда в групата на зубрачите, защото оценките ми са отлични. Да не откъсвам поглед от учебника за подготовка за CAT и да решавам примерни варианти.

— Кога трябва да се явиш на изпита?

— Вече се явих веднъж. През декември. Всички се явихме, просто за тренировка. Но се справих достатъчно добре, не разбирам защо трябва да се явявам втори път.

— Какъв беше резултатът ти?

Отново се изчерви.

— Хиляда петстотин и двадесет.

— Фантастично! — казах аз.

— Ще се изненадате. В моето училище онези, които са получили под хиляда петстотин и осемдесет точки, ще се явяват повторно. Родителите на един от учениците изпратили писмо, че е бил дискриминиран поради индианския си произход. Не виждам смисъл.

— Аз също.

— Сигурна съм, че повечето завършващи биха сключили сделка да убият някого, за да си осигурят прием в „Харвард“, „Станфорд“ или „Йейл“.

— Много жестоко — отбелязах. Думите й ме накараха да се замисля.

— Живеем в жесток свят — каза Стейси. — Баща ми непрекъснато повтаря това.

— Той ли настоява да се явиш отново на CAT?

— Преструва се, че не ми оказва натиск, но ме убеждава, че е готов да плати таксата, ако поискам.

— Което е вид натиск.

— Предполагам. Запознали сте се… Как ви се стори?

— В какъв смисъл?

— Намерихте ли общ език? Той ми каза, че сте много умен, но в гласа му имаше нещо… като че ли не беше сигурен какво да мисли за вас. — Изведнъж Стейси застина. — Говоря твърде много… татко е неуморен, вечно трябва да бъде в движение, да размишлява, да върши нещо. Болестта на мама го подлудяваше. Преди да се разболее, и двамата бяха много активни. Ходеха заедно на джогинг, играеха тенис, пътуваха. Когато тя престана да живее и го остави сам, стана малко раздразнителен.

Изказването й прозвуча като обективно психологическо заключение. Преценка на страничен наблюдател? Понякога децата предпочитат тази роля, защото им се струва по-лека, отколкото да бъдат участници.

— Трудно му е било да се приспособи — казах аз.

— Да, но бързо се съвзе.

— Как се съвзе?

— Свикна да се справя сам. Намира начин да преодолее всичко. — Това прозвуча като обвинение. Повдигнах вежди, вместо да изрека следващия въпрос. Отговорът й бе: — Лекарството му срещу стрес е да не се застоява на едно място. Вечно е на път. Нали знаете с какво се занимава?