Хладна кожа [bg]

Какво би могло да се е случило? Нова световна война, спряла корабоплаването до приключването на военните действия? Може би. Но ако човеците сме склонни да виним големите масови убийства за собственото си нещастие — това повишава нашата стойност като личности, — то истината почти винаги се пише с малка буква. Аз бях последната песъчинка на безкрайния плаж, наречен Европа. Пушечно месо на предна позиция, анонимен патрул, поданик без владетел. Най-вероятно по вина на някой некадърен бюрократ, объркано досие или дребна небрежност са прибрали метеорологичната станция в грешна папка. Административната верига се беше скъсала на някое място — и толкоз. Аз не съществувах. Някакъв метеоролог, изгубен в околностите на Антарктида, о, колко фатално, каква страшна тревога за една международна корпорация! Съвсем сигурно е, че ръководството няма да ме включи в дневния ред на нито едно от своите заседания.

Спомням си как прелиствах нервно страниците и се опитвах да направя отново катастрофалните изчисления, които всички аритметики потвърждаваха. Спомням си черния нокът на моя показалец, нагоре-надолу, най-злочестият от всички счетоводители. Нищо, нищичко. Чувствах как се разстила отчаянието вътре в мен, един замък се сриваше в стомаха ми. Календарът бе приел смъртната присъда и ме уведомяваше, че съм обречен на доживотен затвор. Исках да умра. И все пак най-добрият начин да се забрави една лоша новина е да чуеш друга, още по-лоша. Възможно ли бе да има по-лоша новина? Да.

Не можех да повярвам на командата zum Leuchtturm!, която ме предупреждаваше откъм балкона. Усетих тревогата на Батис и чух изстрели, които надупчиха студената атмосфера, и нещо много деликатно се пречупи в мен. В началото не го осъзнах. Захвърлих молива и хартията и побягнах да спасявам живота си.

Дори не изчакаха да падне нощта. Появяваха се с първите светлосенки и обсадиха изгорелия и надупчен от шрапнели фар.

— Kollege, Kollege — викаше ме Батис и стреляше напосоки.

Стъпалата в гранитната скала бяха разрушени от експлозиите. За да стигна до вратата, трябваше да лазя на четири крака. Батис ме прикриваше. Прицелваше се в най-близките до мен чудовища. Появяваха се и изчезваха при всеки изстрел. Когато вече бях на два метра от укритието, страхът ми се превърна в бяс. Защо идваха отново? Бяхме избили стотици. А ето ги отново. Вместо да се скрия, затрупах с камъни най-близкия до мен. Грабех гранитни камъни и му ги хвърлях в лицето: един, два, три. Спомням си, че му крещях. Чудовището се закриваше с ръце. Отстъпи назад. А след това, нещо нечувано, той също ме замери с камъни! Всичко това беше ужасяващо и същевременно гротескно. Каф го ликвидира с един добре прицелен изстрел.

— Kollege! Влезте! Какво чакате?

Заех мястото си до него на балкона. Стрелях веднъж или два пъти. Не бяха много. Но ги имаше.