Сенки в снега [bg]

На стената срещу бара имаше прозорци. Високи и широки, обрамчени от махагон и красиво декорирани с шпроси. А от тях се разкриваше най-величествената гледка, която Гамаш бе виждал някога. Да, за него, както и за всички квебекчани, нямаше друга панорама, която да се мери с тази. Това бе техният Гранд Каньон, техният Ниагарски водопад, техният връх Еверест. Беше Мачу Пикчу, Килиманджаро, Стоунхендж. Беше тяхното чудо.

От бара се виждаше огромната река и гледката се простираше толкова далече, че потъваше в миналото. От мястото си Гамаш можеше да погледне четиристотин години назад във времето. Изненадващо мънички и крехки корабчета плаваха от Атлантическия океан нагоре по течението и пускаха котва там, където реката се стесняваше.

Кебек. Алгонкинска65 дума. „Където реката се стеснява“.

Инспекторът почти виждаше как моряците прибират платната, опъват и завързват въжетата, пъплят нагоре-надолу по мачтите. Почти виждаше как спускат лодки във водата и гребат към брега.

Дали са знаели какво ги очаква? Какво им е приготвил Новият свят?

Едва ли са имали представа. Иначе не биха дошли. Повечето така и не се върнали у дома, били погребани по тези брегове, някъде под краката на Гамаш и другите мъже. Загинали от скорбут или от северния мраз.

За разлика от Гамаш, те нямали шато, в което да се приберат. Не са ги чакали гореща супа и кехлибарен скоч. Детективът едва бе оцелял десет минути под пронизващия леден вятър, а как ли бяха преживявали те дни, седмици, месеци наред без топли дрехи и почти без подслон?

Разбира се, отговорът бе очевиден. Не бяха оцелели. Повечето бяха загинали, застигнати от бавна, мъчителна и ужасна смърт през някоя от онези първи зими. Когато Гамаш гледаше през прозореца към сивите води на реката и ледените късове, които се носеха в нея, виждаше история. Неговата история, която течеше покрай него.

Виждаше и една точица в далечината. Кану. Поклати глава и отново насочи вниманието си към своите събеседници.

— Защо изглеждаш така объркан? — попита Емил.

Главният инспектор кимна към прозореца.

— Отбор гребци в кану. На първите заселници им се е налагало да се придвижват така. Но сега някои хора го правят по собствена воля. Защо?

— Съгласен съм — обади се Рене, докато разчупваше хлебче и го мажеше с масло. — Не ми дава сърце да ги гледам, но по някаква причина не мога да откъсна очи от тях. — Разсмя се. — Понякога си мисля, че сме общество от гребци.

— Какво, какво? — учуди се Жан.

— Гребци. Затова правим такива неща — поясни Рене и посочи с кимване точицата в реката, която се виждаше през прозореца. — Затова и Квебек е така съвършено съхранен. Затова толкова се увличаме по историята. Все едно сме гребци в скул. Движим се напред, но погледите ни винаги са назад.

Жан се разсмя и се отдръпна, за да даде възможност на сервитьора да постави огромен бургер с пържени картофки пред него. Пред Емил се озова все още къкреща френска лучена супа, а Гамаш получи порция гореща грахова супа.