Мъжът, който търсеше сянката си [bg]

Холгер Палмгрен лежеше и си мислеше за войната в Сирия и за всякакви други нещастия. За болката, която пробождаше бедрата му, за идиотския разговор, който проведе вчера, и за това колко ужасно жаден беше. Беше пил твърде малко вода, а в тази връзка не беше и ял, а оставаше още доста време, докато Лулу дойде и се погрижи за вечерните му ритуали, ако изобщо дойдеше.

Днес сякаш нищо не се получаваше. Телефоните му не работеха, а болногледачите не пристигаха. Даже Марита я нямаше никаква. Холгер просто си лежеше и се ядосваше, а всъщност трябваше да натисне алармения бутон. Той висеше на връвчица около шията му и макар че Холгер винаги се въздържаше да го използва, сега му се струваше, че наистина е време. Беше толкова жаден, че едва успяваше да разсъждава ясно. А беше и горещо. Цял ден никой не беше проветрявал. Никой не беше правил каквото и да е. Холгер отчаяно нададе ухо към стълбите. Това не беше ли асансьо​ рът? Чуваше го постоянно. Хората идваха и си отиваха, но никой не спираше при него. Изруга и се завъртя в леглото. Измъчваше го какво ли не, но най-вече едно конкретно нещо. Вместо да звъни на професор Мартин Стейнберг, който със сигурност беше измамник, Холгер трябваше да се свърже с онази психоложка, която също се споменаваше в засекретените записки. Жената на име Хилда фон Кантерборг, за която пишеше, че е нарушила професионалната тайна и е разказала на майката на Лисбет за Регистъра. Ако изобщо някой можеше да му помогне, това беше тя, а не човекът, отговарял за целия проект! Ама че глупак, а и колко беше жаден! Замисли се дали да не повика помощ – да изкрещи с цяло гърло към стълбището. Може би някой от съседите щеше да го чуе. Но чакай... отново дочу стъпки, и то такива, които се приближаваха към апартамента. Това трябваше да е Лулу, неговата прекрасна Лулу.

– Здравей, здравей, разказвай как мина с мъжа от Ханинге. Как му беше името? – викна той с последни сили, когато чу Лулу да отваря и затваря вратата и да бърше обувките си в изтривалката.

Не получи отговор, освен това чу, че стъпките са по-леки и ритмични от тези на Лулу, но и по-твърди. Огледа се за нещо, с което да се защити. След миг обаче си отдъхна. В стаята влезе висока и слаба жена с черно поло и му се усмихна. Жената беше на шейсет, може би седемдесет години, имаше хубави, ясно изразени черти и изправена стойка. Погледът ѝ излъчваше внимание и топлина. В ръка държеше кафява чанта, която като че принадлежеше на друго, отминало време. В жената имаше някакво естествено достойнство, а усмивката ѝ беше изискана.

– Добър вечер, хер Палмгрен – каза тя. – Лулу много съжалява, че няма да може да дойде днес.

– Не е пострадала, нали?

– Не, не, възпрепятства я нещо лично, но не е сериозно – каза жената и Холгер изпита известно разочарование.

Усещаше още нещо, но не разбираше точно какво. Беше твърде замаян и жаден.

– Бихте ли могли да ми донесете чаша вода? – попита той.

– О, ей сегичка – отговори жената, точно както казваше старата му майка едно време.