Ветровете на времето
- Автор: Оливер Чэд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лидия Цекова-Маринова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Ветровете на времето». Краткое содержание книги:
Уес изчакваше, но Арвън, изглежда, се бе замислил дълбоко.
— Не ми харесва всичко това — промълви накрая Уес.
— Говориш като Нлесин.
Нлесин вдигна очи, щом чу името си, и мрачно се поклони.
— Но си прав. Не е хубаво всичко това за нас, а и за теб не е хубаво. Този свят, наричан от вас Земя, вероятно има изгледи да оцелее; той дори може да осъществи междузвездни полети също като нас. Но тогава ще видиш какво ще се случи.
— Ще излезем в Космоса — каза бавно Уес — и ще намерим същите неща, които вие сте намирали. Ще вложим резултатите в нашите компютри и тогава вашият проблем ще стане и наш.
— Точно така. Но шансовете някога да откриете Лортас са изумително нищожни; това, че ви намерихме ние, беше само щастлива случайност. Разбира се, аз не знам и дали Земята ще оцелее; не бих могъл да знам толкова много за нея. Какво мислиш ти, Уес?
Уес си спомни вестника, който беше прочел в нощта, преди да отиде за риба. Спомни си заглавията, спомни си разговорите, които бе чувал по приеми, в баровете, в службата си.
Спомни си Хирошима, Нагасаки.
Спомни си Хитлер и останалите.
— Не зная, Арвън — призна той. — Просто не зная.
Арвън се загледа в голите стени, в лампите, измъкнати от развалините на кораба. Той мълчеше, а Уес знаеше, че той гледа отвъд тези каменни стени, назад, в сивата мъгла на времето…
— Век! — възкликна Арвън, съкрушен от иронията, скрита в тази единствена дума. — Да спиш петнадесет хиляди години и да се провалиш заради още сто!
Той се обърна и направи знак на останалите. Заговори им бързо и им показа бележките, които бе водил. Говори дълго време и Уес долови няколко английски думи.
Арвън учеше останалите на английски език.
Уес почувствува тъпа болка в стомаха си. Той внезапно се бе озовал отново в настоящето, изпълнен с желание за мъст, а ефектът от историята, която Арвън му бе разказал, постепенно избледняваше.
По дяволите, той беше все още затворник в тази дупка!
— Арвън!
Арвън го погледна.
— Нямате право да ме държите тук по този начин. Жена ми ще се разтревожи до смърт.
Арвън се поколеба.
— Правим каквото трябва — каза той неохотно.
— Искаш да кажеш, че нямате намерение да ме пуснете да си ида?
Арвън се приближи и застана пред него.
— Ти ми харесваш, Уес, повярвай ми. Но ти си човек, в края на краищата. Ние не знаем нищо за теб, освен онова, което ти ни разказа. Рискували сме твърде много, дошли сме твърде далеч, за да поемаме още рискове. Може да доведеш някоя армия при нас, може да пуснете атомни бомби върху нас, може да ни заловите, да ни сложите в клетка като диви животни. Такива неща са се случвали на хора от Лортас в други светове, с други хора. Още не сме решили какво да правим с теб. Обещавам ти само едно: няма да те убием, освен ако не стане абсолютно наложително.
Той се обърна и започна да обяснява нещо на Уийк.
Уес се опита да овладее внезапния си гняв. Каква арогантност у този човек! Тук той, Уес, бе повярвал на неговия разказ безусловно, колкото и фантастичен да му се струваше той. А сега Арвън се съмняваше в Уес!
— По дяволите! — възкликна той гласно.
А после си помисли:
„Да кажем, че бях един от тях и водя невероятна битка на една чужда планета. Да предположим, че бях хванал някой местен жител, който слухти около скривалището ми. Щях ли да оставя този човек да си отиде, да се върне при племето си, да разкаже на останалите?“
Но разумът не можеше да му помогне.
Беше обхванат от отчаяна носталгия.
Мислеше за Джоу, спомняше си я преди да стане негова жена и след това. Косата й като нежна коприна, когато махнеше шапката си за къпане и излизаше от басейна, очите й, които блестяха, когато беше пийнала, смехът й, който не бе чувал толкова отдавна. Видя дома си на Бевърли Глен: от камъни и секвоя… здравеца в градините. И тревата, проблясваща под струите вода.