Чудакът Томас (Завръщането)

— Какво постигат те?

— Светлина? — предположих отново.

— Победа — поправи ме тя. — Жълти свещи в жълти чаши — те какво постигат?

— Този път вече трябва да позная. Светлина?

— Пари.

Застанала с гръб към мен, с помощта на своята загадъчност и воля тя се опитваше да ме накара да отида до прозореца.

Решен да не играя по свирката й, аз отвърнах:

— Победа и пари. Е, има един проблем. Винаги паля само бели свещи.

— Бели свещи в бели чаши се палят за мир. Аз никога не ги използвам.

Макар и да нямах намерение да й се подчинявам и да отида до прозореца, аз се приближих до масата, която беше между двама ни. Освен свещи на нея бяха поставени още няколко предмета, единият от които приличаше на дистанционно управление.

— Винаги спя със сол между дюшека и чаршафа — добави тя, — а над леглото ми виси стрък от петолистник.

— Напоследък не спя много — казах. — Но съм чувал, че това важи за повечето хора, когато остареят.

Най-накрая тя се отвърна от прозореца и ме погледна.

Беше ослепителна. В митологията сукубата е демон с женски облик, който се съвкуплява с мъжете, за да краде душите им. Датура имаше лице и тяло, подходящи за същите демонични цели.

Осанката и нагласата й бяха на уверена в себе си жена, която е наясно, че пленява мъжките сърца с красотата си.

Бих й се възхищавал, както бих се възхищавал на бронзова статуя с идеални пропорции на каквото и да е същество — жена, вълк или… кон. Но в случая бронзът притежаваше способност да разпалва страсти в душите. При една скулптура качеството на изработването определя разликата между обикновения майсторлък и изкуството. При една жена разликата между чистата еротична власт и красотата е тази, която омайва мъжа и го прави смирен и покорен.

Красотата, която краде сърцата, често не е напълно съвършена. Тя предполага грациозност, чар и мило поведение, поради което предизвиква у насрещната страна повече нежност, отколкото плътска похотливост.

Пронизващите сини очи, с тяхната директност и настойчивост, бяха създадени, за да примамват с екстаз и върховна наслада, но погледът й беше прекалено остър, за да те развълнува, не като метафоричната стрела, пронизала сърцето, а по-скоро като резбарски нож за дялане, който опитва материята на твърдост, преди да се забие в нея.

— Свещите ухаят приятно — отбелязах аз, за да й дам да разбере, че нито съм загубил ума и дума, нито устата ми е пресъхнала.

— „Клио-Мей“ са.

— Коя е тя?

— Наистина ли се отнасяш толкова пренебрежително към тези неща, чудако Томас? Или само се преструваш и далеч не си толкова простодушен?

— Отнасям се с пренебрежение — уверих я аз. — Не само към петолистника и „Клио-Мей“. Не ме интересуват много неща, цели области от човешкото познание. Не се гордея с това, но е самата истина.

Тя държеше чаша червено вино. Вдигна я към устните си и бавно отпи, задържа глътката в устата си, за да усети вкуса, преглътна и същевременно се вгледа в мен.

— Свещите са с аромат на „Клио-Мей“ — каза тя. — Миризмата на „Клио-Мей“ подтиква мъжете да се влюбват и да се подчиняват на тази, която запали свещите. — Посочи бутилката вино и още една чаша на масата. — Ще ми правиш ли компания?