Утре ме няма
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Утре ме няма». Краткое содержание книги:
Ню Йорк. Два часът през нощта. Във вагона на метрото има петима пътници. И Джак Ричър. Четирима изглеждат напълно нормално. Петият обаче не — странно облечената жена с втренчен поглед очевидно е на ръба на отчаянието. В рамките на няколко секунди Ричър трябва да реши дали да действа, за да спаси хиляди невинни. А може би греши?
Намесата му ще предизвика поредица от стряскащи разкрития, водещи назад във времето към войната в Афганистан и неофициалното американско участие в нея, както и куп кървави сблъсъци по улиците на Манхатън. Животът на Ричър наистина е в опасност. Но кога ли това го е плашело?
И така, 600–82219–D не беше телефонен номер. Канадски или какъвто и да е друг. И ФБР би трябвало да е наясно с това. Може би бяха обмисляли такава възможност около минута и я бяха отхвърлили веднага. ФБР може да е много неща, но глупостта не е едно от тях. Значи тогава на Трийсет и пета улица агентите бяха прикрили истинските си въпроси зад димна завеса.
Какво още ме бяха питали?
Бяха преценили доколко е голям интересът ми, бяха ме попитали пак дали Сюзан ми е дала нещо и се бяха уверили, че напускам града. Искаха да не проявявам любопитство, да си остана с празни ръце и да си отида.
Защо?
Нямах представа.
И какво е 600–82219–D ако не телефонен номер?
Останах още десет минути на една последна чаша кафе, от която отпивах бавно, с отворени очи, без обаче да виждам кой знае какво, в опит да измъкна отговора някъде отвътре. Както Сюзан Марк се беше опитвала да го измъкне в метрото. Представях си цифрите мислено една след друга, поотделно, заедно, в различни комбинации, на интервали, с тирета, по групи.
Червената лампичка светна при 600.
Сюзан Марк.
600.
Не можах обаче да си спомня.
Допих кафето, прибрах телефона на Леонид отново в джоба си и тръгнах на север, към „Шератън“.
Хотелът представлява огромна кула от стъкло, с плазмен екран във фоайето, който показва всички събития за деня. Главната зала беше ангажирана за обяд от група, нарекла себе си ФТ. „Филателен трепет“, „Фамилна търговия“ или самият „Файненшъл Таймс“? Безобиден повод за среща на група едри риби от Уолстрийт, които искаха да си купят още повече влияние. Тяхното мероприятие щеше да започне по обяд. Реших, че Сансъм ще се опита да пристигне към единайсет. Щеше да му е нужно малко време и пространство, за да се успокои преди събитието и да се подготви. За него тази среща беше много важна. Това бяха неговите хора и имаха дълбоки джобове. Щяха да са му нужни минимум шейсет минути. Което означаваше, че имам да убивам още два часа. Отидох до Бродуей и след две пресечки в северна посока открих магазин за дрехи. Исках да си купя нова риза. Не ми харесваше тази, с която бях облечен. Беше символ на поражението ми. Не идвай облечен така, няма да те пуснат да влезеш. Щом като щях да се срещна с Елспет Сансъм още веднъж, не исках да ме вижда със знака на моето поражение и на нейния успех.
Намерих риза от поплин в цвят каки, за която платих само единайсет долара. Така и трябваше да бъде. Нямаше джобове, а ръкавите свършваха някъде между лактите и китките ми. С навити маншети стигаха до лактите.
Харесваше ми обаче. Беше прилична. И най-важното, бях я купил по своя воля.
В десет и половина се върнах във фоайето на „Шератън“. Седнах. Около мен имаше хора с куфари. Половината си тръгваха и чакаха автомобили. Половината пристигаха и чакаха да им дадат стаи.
Към десет и четирийсет бях разгадал какво е 600–82219–D.
34
Станах от стола и тръгнах според указанията на гравираните месингови знаци към бизнес центъра на „Шератън“. Нямаше как да вляза. Трябваше да имам ключ от хотелска стая. Повъртях се три минути около вратата и най-накрая дойде някакъв тип. Беше с костюм и изглеждаше нетърпелив. Престорих се, че трескаво ровя в джобовете на панталоните си и после се отдръпнах с извинение. Бизнесменът отвори вратата с ключа си, влезе и аз се вмъкнах след него.
В стаята имаше четири еднакви работни места. Бюро, стол, компютър и принтер. Седнах възможно най-далеч и натиснах спейсбара, за да махна скрийнсейвъра от екрана. Дотук добре. Разгледах иконките, но не схванах почти нищо. Открих обаче, че ако задържа показалеца на мишката над тях, все едно се колебаех или размишлявах, отстрани излиза балонче с обяснение. Така открих приложението „Интернет експлорър“ и чукнах върху иконката два пъти. Твърдият диск зажужа и браузърът се появи на екрана. Доста по-бързо, отколкото предния път, когато използвах компютър. Може би технологиите наистина се развиваха. На страницата се появи препратка към „Гугъл“. Чукнах там и се появи страницата за търсене. И отново много бързо. Написах Армейски разпоредби в диалоговата кутийка и натиснах „въведи“. Екранът се промени веднага и ми предостави купища нови възможности.
През следващите пет минути щраках, прелиствах и четях.
Върнах се във фоайето в единайсет без десет. Сега столът ми беше зает. Излязох на тротоара и застанах на слънце. Очаквах Сансъм да дойде с лимузина и да влезе през парадния вход. Той не беше рок звезда, нито президент. Не би влязъл през кухнята или входа за доставки. За него най-важно беше да го виждат. Необходимостта да влиза незабелязано беше награда, която още не беше спечелил.