Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
На втория лист имаше десет мастилени отпечатъка от пръсти и цветна снимка на мъжа, когото бях заговорил в бара и току-що бях оставил на масата в моргата.
— Къде е той? — запита капитанът. — Какво е станало?
— Убийство — казах аз.
— Какво?
— Някой го е убил — поясних аз.
— Кога?
— Снощи. Между девет и десет часа.
— Къде?
— На края на гората.
— На каква гора?
— Нашата. Гората на базата.
— Господи! Защо?
Прибрах листата в папката и я пъхнах под мишница.
— Не знам защо — казах аз. — Засега.
— Господи! — повтори той. — Кой го е направил?
— Не знам кой — казах аз. — Засега.
— Господи! — възкликна той за трети път.
— Най-близък роднина? — запитах аз.
Капитанът се замисли. Въздъхна шумно.
— Мисля, че има майка — каза той. — Ще проверя и ще ви информирам.
— Няма какво да ме информирате — казах аз. — Вие лично ще й се обадите.
Той не каза нищо.
— Карбоун имаше ли врагове в базата?
— Не съм чувал да има.
— Някакви търкания?
— Какви например?
— Някакви проблеми с начина му на живот?
Той се облещи насреща ми.
— Какво искате да кажете?
— Беше ли хомо?
— Какво?! Не, разбира се.
Аз си замълчах.
— Намеквате, че Карбоун е бил обратен? — прошепна капитанът.
В съзнанието ми отново изплува Карбоун, застанал на метър и половина от сцената в оня стриптийз бар, на по-малко от два метра от голата жена, която се извиваше като змия на лакти и колене, с навирен задник и цици, които се влачеха по пода, Карбоун с ледена бира в ръка, ухилен до уши. Доста странно занимание за един хомосексуалист. Но веднага след това си спомних и разсеяния му поглед, пренебрежителния жест, с който отпрати брюнетката.
— Не знам какъв е бил Карбоун — казах аз.
— Тогава си затваряйте устата — каза той. — Сър.
Отнесох със себе си досието на Карбоун, минах през моргата, повиках Съмър и заедно отидохме да закусим в офицерския клуб. Седнахме на една усамотена маса в ъгъла, далеч от всички останали. Взех яйца с бекон и препечени филийки. Съмър ядеше мюсли със сушени плодове, като все поглеждаше в досието. Аз пиех кафе, а Съмър — чай.
— Патоанатомът твърди, че убийството било дело на хомофоб — каза тя. — Според него нямало никакво съмнение.
— Греши обаче — казах аз.
— Карбоун не е семеен.
— Нито пък аз — отвърнах. — Доколкото знам, и ти също. Ти лесбийка ли си?
— Не.
— Ето, виждаш ли!
— Но и инсценировка да е, все се основава на нещо — каза тя. — Искам да кажа, ако са знаели, че играе хазарт например, са щели да му наврат подписани полици в задника или карти за игра в устата, за да ни накарат да мислим, че е убит заради дългове. Разбираш ли какво имам предвид? Ако няма никакво реално основание, просто не става. Ако се опитват да инсценират мотив, който може да бъде опроверган за пет минути, значи са глупаци, а не хитреци.
— Какво предполагаш?
— Че е бил хомо и някой го е знаел, но че това не е причината за убийството.
Кимнах.
— Това не е причината — повторих аз. — Да кажем, че наистина е бил хомо. Той е във войската от шестнайсет години. Успял е да отърве кожата през седемдесетте и през осемдесетте. Защо чак сега? Нали уж времената се менят, хората са по-толерантни, пък и той се е научил да го прикрива, да ходи в стриптийз барове с колегите си. Няма причина изведнъж някой да се сети и да го пречука. Ако е било заради хомосексуализма, са щели да го направят отдавна. Преди четири години, преди осем, преди дванайсет или шестнайсет. Всеки път, когато е постъпвал в нова част и се е запознавал с нови хора.
— Та каква според теб е била причината?
— Нямам представа.
— Каквато и да е била, със сигурност има някаква срамна тайна. Също като с Креймър в оня мотел.
Кимнах отново.
— Форт Бърд ми изглежда пълен със срамни тайни.
— Мислиш ли, че може затова да си тук? Заради Карбоун?
— Възможно е. Зависи какво се крие зад него.
Възложих на Съмър да състави и подаде от мое име всички необходими уведомления и рапорти и се запътих към кабинета си. Слухът се бе разпространил бързо. В предната стая чакаха трима сержанти от „Делта“, дошли да търсят информация. Бяха типични служители от специалните части — дребни на ръст, жилави, подвижни, леко неугледни, корави като камък. Двамата бяха по-възрастни, третият по-млад. Младият беше с брада. Имаше тен, сякаш току-що се е върнал от някое място с горещ климат. И тримата крачеха нервно пред вратата на кабинета ми. Сержантката с малкото дете им правеше компания. Видя ми се на тръни. Поглеждаше ги така, сякаш всеки момент очакваше да спрат да крачат и да почнат да я бият. В сравнение с тях ми се стори изтънчена. Направо аристократка. Поканих ги в кабинета, затворих вратата и седнах на бюрото, като ги оставих да стоят прави пред него.