Пет седмици в балон
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пет седмици в балон». Краткое содержание книги:
Към четири часа Джо забеляза, че някакъв предмет изниква на безкрайната пясъчна равнина и скоро заяви, че наблизо се издигат две палми.
— Палми ли! — извика Фергюсън. — Та тогава там има извор или кладенец?
Той взе далекоглед и се увери, че очите на Джо не го лъжеха.
— Най-после — повтори той — вода! Вода! И ние сме спасени, защото колкото и бавно да се движим, все пак напредваме и накрая ще стигнем!
— Господарю, а в това време да пийнем ли малко? — попита Джо. — Много е задушно.
— Да пийнем, момчето ми.
Никой не чака да го молят. Изпиха цяла пинта и им останаха само три пинти и половина вода.
— Ах, как освежава! — рече Джо. — Колко е приятна! Перкинската бира никога не ми е доставяла такова удоволствие.
— Това са предимствата на лишенията — заяви докторът.
— Не са големи, общо взето — забеляза ловецът, — и бих се съгласил никога да не изпитвам удоволствие, като пия вода, но при условие никога да не бъда лишен от нея.
В шест часа „Виктория“ се виеше над палмите. Те бяха две нищожни, хилави, изсъхнали дървета, два призрака на безлистни дървета, по-скоро мъртви, а не живи. Фергюсън ги погледна ужасен.
Под тях лежаха полуразядените камъни на кладенец. Но тия камъни, попукани от палещите слънчеви лъчи, сякаш бяха от ситен прах. Нямаше и следа от влага. Сърцето на Самуел се сви и той щеше да сподели опасенията си със своите приятели, когато техните възклицания привлякоха вниманието му.
Докъдето стигаше погледът на запад, се разстилаше дълга редица бели кости. Около извора лежаха останки от скелети. Някой керван беше стигнал дотам и дългата ивица кости бележеше пътя му. Най-слабите бяха паднали един след друг на пясъка. По-силните, стигнали до тоя тъй желан кладенец, бяха загинали край него от ужасна смърт.
Пътешествениците се спогледаха пребледнели.
— Да не слизаме — предложи Кенеди. — Да се махаме от това отвратително място! Тук няма да открием нито капка вода.
— Не, Дик, трябва да се убедим напълно в това. Все едно дали ще пренощуваме тук, или другаде. Ще разровим кладенеца до дъно. Тук е имало извор. Може да е останало нещичко.
„Виктория“ кацна на земята. Джо и Кенеди нахвърляха в коша пясък, равен на собственото им тегло, и слязоха. Те изтичаха към кладенеца и се спуснаха долу по стълба, която се беше превърнала вече в прах. Изворът изглеждаше пресъхнал от дълги години. Започнаха да копаят в сух и ронлив пясък, в най-сухия пясък. Нямаше и следа от влага. Докторът ги видя да излизат от кладенеца потни, изнемощели, покрити със ситен прах, капнали, отчаяни, обезверени.
Той разбра, че търсенията им са излезли безплодни. Очакваше това и не каза нищо. Чувствуваше, че от тоя миг трябва да има смелост и сила за трима. Джо носеше парчета от втвърден мях и ги хвърли гневно сред пръснатите по земята кости.
Докато вечеряха, не размениха нито дума. Ядяха с отвращение.
А те не бяха изпитали още истинските мъки на жаждата — страхуваха се само от бъдещето.
Двадесет и шеста глава
През изтеклия ден „Виктория“ не беше изминала и десет мили и само за да се държи във въздуха, бяха изразходвани сто шестдесет и две кубически стъпки газ. В събота сутринта докторът даде знак за тръгване.
— Горелката може да работи само още шест часа — рече той. — Ако след шест часа не открием някой кладенец, или извор, един бог знае какво ще стане с нас.
— Слаб е вятърът тая сутрин, господарю! — каза Джо. — Но може да се засили — добави той, като видя зле прикритата тъга по лицето на Фергюсън.
Напразна надежда! Във въздуха цареше пълно затишие, едно от ония затишия, които приковават неподвижно корабите в тропическите морета. Жегата стана непоносима, а термометърът отбелязваше на сянка, под палатката, сто и тринадесет градуса49.
Джо и Кенеди, легнали един до друг, гледаха да заспят или поне да се унесат, за да забравят положението. Принудителното бездействие ги измъчваше. За съжаление е човек, който не може да се изтръгне от мислите си чрез труд или чрез някакво занимание. Но тук нямаше какво да наблюдават. Нямаше и какво да се предприеме. Трябваше да търпят това положение, без да могат да го подобрят.
Жаждата започваше да ги мъчи жестоко. Ракията, вместо да утоли тая властна нужда, повече я засилваше и заслужаваше напълно името си „тигрово мляко“, с което я наричат африканските жители. Оставаха само две пинти топла течност. Всеки гледаше жадно тези толкова ценни капки, но никой не смееше да потопи устни в тях. Две пинти вода сред пустинята!
Тогава доктор Фергюсън, потънал в размишления, започна да се пита правилно ли бе постъпил. Нямаше ли да бъде по-добре да беше запазил водата, която беше разложил напразно, за да се задържи във въздуха? Изминал беше малко път наистина, но какво бе спечелил от това? Дори да се намираха шестдесет мили назад под тая ширина, какво значение имаше, щом като нямаха вода? А извиеше ли вятър, той щеше да духа и там, както тук, дори тук щеше да духа по-слабо, ако беше източен! Но нали жаждата тласкаше Самуел напред! А двата галона вода, изразходвани на вятъра, щяха да стигнат за девет дни престой в пустинята! А какви промени можеха да станат за девет дни! Може би той трябваше също да запази водата и да се издигне, като хвърли баласт, само че после щеше да изгуби газ, за да слезе! А газът беше кръвта и животът на неговия балон.
49
45° Целзий.