Времената се менят

— Те винаги се блъскат — изплака момиченцето.

— Скоро и ти ще станеш голяма — успокои я Джейкъб. — Тогава няма да могат да те блъскат.

— Извинявайте. — Жената въздъхна и вдигна дъщеря си на ръце. — Пътуването беше много продължително и те са уморени. Скоти, наказан си през следващите петнайсет километра.

Когато се обърна, Джейкъб забеляза, че момиченцето му се усмихва. А също и Съни.

— Да не си решила отново да ми проговориш? — попита я, докато вървяха към колата.

— Не. — Сложи си ръкавиците и се настани на шофьорското място. Щеше да й е по-лесно да продължи да му се сърди, ако не беше се държал толкова мило с детето. — Не съм тригодишна госпожица, за да се поддам толкова лесно на чара ти.

— Предлагам да си поговорим на някоя по-неутрална тема.

Тя запали мотора.

— Ние с теб нямаме неутрални теми. — С тези думи го довърши. Той отново се потопи в мълчание, а Съни навлезе в уличното движение. Но когато мина под златните арки, идеше му да я разцелува. Тя мина покрай табела с надпис „Храна за из път“ и спря пред табло, на което бяха изброени всички вкусотии, които предлагаше заведението. — Какво искаш?

За малко да каже: „Макгалактичен бургер и голяма порция лазерни пръстени“, ала не ги видя в менюто. И отново остави съдбата си ръцете й.

— Двойна порция от същото, което поръчаш за себе си. — Не издържа и леко подръпна кичурче коса на тила й. Съни възмутено го отблъсна. Каза нещо в интеркома, изчака да чуе отговора и се нареди в редицата от чакащи коли. След това се обърна към него:

— Предлагам да ядем, без да спираме, за да не губим време.

Придвижиха се напред с няколко сантиметра.

— Защо? Бързаме ли за някъде?

— Мразя да си губя времето.

Джейкъб също, ала не знаеше още колко време щяха да прекарат заедно.

— Съни? — Никаква реакция. — Обичам те.

Кракът й се плъзна по педала. Но с другия веднага натисна спирачката, когато лендроувърът потегли. Колата заподскача на място, а тя се извърна към него с отворена от изненада уста.

— Моля?

— Казах, че те обичам. — Оказа се, че не било чак толкова страшно. Дори се почувства много по-добре. Направо прекрасно. — А защо да не хапнем на открито?

— О… — Съни усети, че оглупява. Впери нетрепващ поглед в задното стъкло на колата отпред. Оттам й се усмихваше плюшена котка. Отзад се чу подканващо изсвирване на клаксон и тя притеснено завъртя ключа на запалването. Окончателно объркана, как да е успя да спре пред момчето от заведението.

— Само това ли можа да измислиш? — В гласа му прозвуча обида и нескрито раздразнение, когато се обърна към него и премигна. — Просто „О“?

— Аз… Не зная какво да…

— Общо дванайсет долара и седемдесет и пет цента — извика момчето през прозореца на колата и й подаде бял хартиен плик.

— Моля? — не разбра Съни.

— Дванайсет и седемдесет и пет. Хайде, мадам, не се бавете.

— Извинете. — Тя взе плика и го тръсна в скута на Джейкъб. Той изруга от изненада, а Съни извади двайсетдоларова банкнота и я подаде на момчето. Без да чака рестото, насочи колата към първото свободно място за паркиране и спря.

— Защо не вни…

— Извинявай — сряза го Съни. И тъй като се почувства като глупачка, реши да си го изкара на него. — Ти си виновен за всичко, защото ми се обясняваш в любов точно когато сме се наредили на опашка в заведение за бързо хранене. Какво очакваш? Да ти се хвърля на врата, докато обяснявам как предпочитам туршията?

— Да му се не види, никога не зная какво ще ми сервираш. — Джейкъб извади от плика хамбургер, увит във фолио, и й го подхвърли.

— Аз ли? — Тя разви сандвича и отхапа голяма хапка. Ала стомахът отново я присви. — Аз ли те сервирам изненада след изненада? Ти започна пръв, Хорнблоуър. Първо непрекъснато се заяждаш, после най-неочаквано съобщаваш, че ме обичаш, а накрая ме замеряш с чийзбургер

— О, млъкни и си яж сандвича. — Натика в ръката й картонена чашка. По-добре да си бе отхапал езика, вместо да й се обяснява в любов. Какво го беше прихванало? Сигурно бе от бензиновите изпарения. Нито един нормален мъж не би се влюбил в толкова проклета жена. А той, Джейкъб, което изобщо не бе нейна заслуга, все още беше с всичкия си.

— Само преди няколко минути ме умоляваше да ти проговоря — напомни му Съни и смукна кола през сламката.

— Никога и за нищо не съм те молил.

Тогава тя обърна към него замъглените очи.

— Не съм поискала, не си ме молил.

Идеше му да я удуши, защото това беше самата истина.

— Нали уж щяхме да ядем, без да спираме?

— Размислих — заяви Съни безгрижно. Цялата трепереше отвътре и не бе сигурна, че бе в състояние да кара по права линия. Но за нищо на света не би го признала. Тъй като нямаше достатъчно място, за да го ритне, тя му обърна гръб и се загледа през прозореца.