Умирай трудно
- Автор: Торп Родърик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Умирай трудно». Краткое содержание книги:
— Ал, там ли си още?
— Точно тук, Джо.
— Кати, не изключвай. Ал, искам да говоря с Винс Крейн.
— Съжалявам, не можеш.
— Защо, по дяволите?
— Няма го тук, Джо. Отпусни се, хайде!
На Лийланд му трябваше само миг, за да схване: Крейн беше мъртъв. Отново командваше Дуейн Робинсън, макар и отскоро. Тъкмо той е намислил кацането на покрива — и ако се случи Лийланд да бъде убит в схватката, Робинсън няма да умре от скръб. Лийланд натисна копчето за говор:
— Ал, сега кой командва операцията? Искам да се запише.
— Джо, не трябва да ни помагаш. Ти направи достатъчно.
— Дай да запечатаме на запис името на човека, Ал!
— Капитан Дуейн Т. Робинсън. Хайде, Джо, ти си под огромно напрежение.
— Не ме будалкай! През цялото това време ми говориш бодряшки, а Винс Крейн е мъртъв. Така че кажи ми какво е положението долу на улицата.
Той отново се придвижваше към асансьорната кула. Левият му крак беше напълно безчувствен — сега пък гърбът му се раздираше от болка. Ако тук горе имаше пожарникарски маркучи, може би бяха на същите места, както долу.
— Ще ми опишеш ли положението, или не?
— Мистър Лийланд? — Беше нов глас, много силен и чист.
— Кой говори?
— Няма значение. Моя е онази електростанцийка на хълмовете с достатъчна мощност да превърне Канада в пустиня. Даваха я по телевизията. Гаражът е претъпкан с експлозиви.
На Лийланд му хрумна нещо.
— Искаш ли да се включиш?
— За мен ще е удоволствие.
— Достатъчно добре ли ме чуваш?
— По дяволите, хващам те на стерео. Ако от надзора за радиопредаванията видят апаратурата ми, ами… щяха сигурно да ме накарат да я изям.
Лийланд се засмя:
— И те си имат своите ограничения.
— Джо, тук е Дуейн Робинсън. Искам да се оттеглиш, и то веднага! Цяла нощ си в тая каша, стига ти толкова.
— Ще си изпълня дълга — тръсна Лийланд.
— Джо, намери някоя дупка да се скатаеш. — Пак беше Ал Пауъл. — Ти стори повече, отколкото се изисква от теб. Постави се на нашето място тук долу.
— Точно това имам наум.
Беше намерил маркуча в един метален сандък като стъклените сандъци по етажите, обаче беше много тежък за носене. Трябваше някак да то развие, за да намери муфата, която свързва маркуча с водоизточника. Колко ли е дълъг? Дванайсет метра? Нямаше да може да го разреже. Всъщност не искаше да го реже.
— Кати?
— Да, Джо.
— Ако ти идва много, кажи.
— Вече ми казаха, че са тръгнали насам с камери. На път са.
Маркучът беше опънат по покрива.
— Хей, ти, с нестандартния предавател! Как да ти викам?
— Тако Бел14. Бих ти казал защо, ама нали ни слушат деца…
Друг глас:
— Джо, аз съм Скот Брайън от предаването „Новини от мястото на събитието“. Помислихме си, че би се зарадвал да научиш: църквите в източната част са пълни…
Муфата беше замръзнала. Трябваше да я тресне с приклада на Скййзиксовата карабина. После пак грабна радиото:
— Ъъъ, Брайън. Ще ти бъда благодарен, ако стоиш по-далеч от този канал, по дяволите.
— Извинявай. С теб сме.
— Върви на майната си!
Трябваше да се разходи още два пъти, за да опъне маркуча до ръба на покрива. Шест без петнайсет. Нямаше да му е лесно на Литъл Тони. Лийланд все още би могъл да обстрелва двете врати, ако се премести пет-десет градуса към северния сектор. Може би ще е достатъчно да измъкне ония типове още по на открито — макар че искрено се съмняваше. Бяха подозрително тихи. Бяха предвидили всичко.
Лийланд трябваше да обмисли нещо друго, а за тая работа трябваше да се качи на металната рамка, която поддържаше надписа около зданието. През последния половин час той гледаше да отпъжда тези мисли и сега, когато беше принуден да мисли за това, отново го обземаше ярост. Дори не знаеше дали ще може да се изправи върху рамката на надписа, а това, което имаше наум, предполагаше поне две покатервания. Може би и повече.
Той се надигна на ръце като дете. Сто и двайсет метра. От улицата още се вдигаше дим. Тялото на полицая беше преместено, ала обстановката беше като на война. Както и да е, улицата не го интересуваше.
Трябваше да провеси глава и рамене отвъд. Последния път, когато се беше опитал да прецени разстоянието надолу, той беше около два метра по-ниско. Обстоятелствата бяха различни, но едва ли по-лоши. Трябваше да изчисли разстоянието до долу, дъгата на отклонението, къде ще го отведе тази дъга и сетне да сведе всичко до дължината на маркуча. Ако завърже здраво маркуча, няма да има опасност от падане. Можеше да увисне, вързан през кръста, сто и тринайсет метра над улицата, като чучело в стрелбище.
Първите мигове бяха критични. В неговото състояние навярно трябваше да се претърколи от покрива. Щеше да се върти във въздуха. Можеше да се надява само, че инерцията ще го оттласне пак към сградата. А той трябваше да избере мястото на четирийсетия етаж. Започне ли веднъж акцията, там ще е в безопасност, освен ако някой не открие какво се е случило с него. Тогава вече щеше да драпа за живота си отново. Да пълзи.
14
Тако Бел — американски ресторанти за бърза закуска. Б. пр.