Дума Ки

— Не може да бъде! — възкликнах аз и поруменях, когато той учудено ме погледна. За миг почувствах как старият ми приятел гневът помрачава разума ми и ме задушава. „Мога да се справя“ — помислих си. — Извинявай, претърпях тежка злополука преди известно време и… — замълчах.

— Не е трудно да се досети човек — кимна събеседникът ми. — Ако не си забелязал, вдясно не ти достигат чаркове muchacho.

— И понякога… как да се изразя… забравям думите.

— Разбирам. Така или иначе не те лъжа за Дали. Живял е във вилата ти три седмици през хиляда деветстотин осемдесет и първа. — Изведнъж добави без никаква пауза: — Знам какво си преживял.

— Твърде се съмнявам. — Не исках да бъда груб, но за съжаление се получи точно така. И откровено казано, думите напълно отразяваха състоянието ми в момента.

Известно време Уайърман не продума. Вятърът все така развяваше скъсаното парче от чадъра. Казах си: „Май очертаващото се интересно приятелство помежду ни няма да се получи“, ала щом той заговори отново, гласът му звучеше спокойно и доброжелателно, сякаш изобщо не се бяхме отклонявали от основната тема.

— До голяма степен строителството на Дума е възпрепятствано от буйната растителност. Разбирам за морския овес, но другите буренаци не би трябвало да растат без напояване. Някой трябва да проучи това явление.

— Преди няколко седмици с дъщеря ми предприехме кратка екскурзия. На юг от хасиендата започва неизбродна джунгла.

По лицето на Уайърман се изписа тревога.

— При сегашното ти състояние Дума Ки Роуд не е място за екскурзии. Пътят е много разбит.

— Сякаш не знам. Интересува ме друго. Защо на негово място няма четирилентово шосе с велосипедни алеи от двете страни и луксозни жилищни сгради на всеки осемдесет метра?

— Защото никой не знае кой е собственикът на земята. Как ти се струва това обяснение като за начало?

— Сериозно ли говориш?

— Да. Госпожица Истлейк притежава територията от северния бряг до „Гнездото на чаплата“ на юг. В това няма никакви съмнения. Правото й на собственост е отразено във всички завещания.

— Завещания? Много ли са?

— Три. Всички са написани собственоръчно, обаче са заверени от три различни нотариуси и се различават по клаузите, засягащи Дума Ки. Във всички еднозначно е указано, че северната част на острова е завещана на Елизабет Истлейк от баща й Джон. Останалото се оспорва в съда. Вече шейсет години. На фона на тези безкрайни съдебни дела „Студеният дом“ на Дикенс изглежда като детска приказка.