История на Първото българско царство

В Рим и Константинопол положението коренно се променило. Но в България всичко си продължавало по старому. Нито ханът, нито велможите му отговорили на папските писма, нито пък гръцките духовници напуснали България. Но папата не искал да се откаже от надеждите си. Той трябвало да възприеме нова политика спрямо Константинопол и ако първо успеел да си възвърне влиянието в България, това щяло да му помогне много. През 879 г. той още веднъж писал на Борис и на неговите боляри Петър, Зергобул и Сондоке. Този път писмата били пратени по презвитер Йоан, папски легат в Далмация и Хърватско. Още докато папата пишел писмата си, небето над тези земи започнало да се прояснява — Седеслав, поставеният от Византия княз на Хърватско, бил свален от Бранимир, привърженик на римската фракция. Бранимир щял да се погрижи презвитер Йоан да стигне невредим до България. Този път тонът на писмото до Борис бил още по-умолителен и отстъпчив; папата се извинявал, ако нещо в предишното му пратеничество е предизвикало недоволството на хана.212

Междувременно той бил много окуражен от развитието на отношенията си с патриарха. Нагло и без всякаква логика, за да достави удоволствие на императора, Фотий поискал одобрението на папата за повторното си издигане на патриаршеския престол. Йоан, с онази злополучна страст да се пазари, която в Рим минавала за реализъм, обещал съгласието си при едно условие — условие, разкриващо най-съкровеното му желание: Константинопол да се откаже от българската църква. За негова радост и изненада, патриархът с готовност се съгласил. Папските легати отново пристигнали в Константинопол, за да вземат участие в помирителния събор.

Съборът бил открит през ноември 879 г. и преминал съвсем гладко. Императорът Василий, който бил в траур за най-големия си син, не присъствувал и Фотий ръководел събора според желанията си. Римските легати, които не знаели гръцки, не подозирали, че самореабилитирането на Фотий, прието с такъв ентусиазъм от присъствуващите 383 епископи, било улеснено от някои малки неточности в превода на папското писмо. Те също така не разбрали и че са се присъединили към решение, с което се отхвърляло папското искане да се забрани ръкополагането на миряни за епископи, както и към анатема срещу всички, които променят Никейския символ на вярата — т.е. цялата Западна църква, отговорна за въвеждането на „Filioque“. Въпросът за българската църква бил отнесен към императора, който благоволил да се произнесе в полза на Рим. Фотий си правел сметка, че в задоволството си Рим няма да оспорва валидността на решението, а от друга страна, утвърждавайки правото на императора да взима подобни решения, Константинопол си осигурявал спокойно бъдеще.213