Зона 51: Истината
- Автор: Мейер Боб
- Серия: Зона 51 #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Истината». Краткое содержание книги:
Кивотът на завета… Екскалибур… Светият граал… Тайните сили на легендарните артефакти най-после са разкрити. Заложено е бъдещето на Земята. Хора и извънземни се борят за контрол над последната тайна: местонахождението на извънземния кораб-майка, нашият последен шанс за спасение. За командира на Зона 51 Майк Търкот залогът е по-голям отвсякога… защото тайната е погребана в блокираната памет на бившата му любима Лиза Дънкан.
Все още изтощен от извънземните войни, в които загиват повечето от хората му, Майк се хвърля в последния сблъсък — срещу извънземна армия, бореща се за пълна власт. Кодовете за изстрелването на ядрените ракети са в ръцете на извънземните и Земята е изправена пред ядрен холокост. Единствената разменна монета е корабът-майка. Когато започват да текат последните мигове, се разкрива поредната смайваща тайна. Залогът: нашият вид, нашето бъдеще, нашата Земя.
Спусна нокътя през атмосферата с висока скорост и я намали точно над пустинята. Наоколо не се забелязваха светлини, нито следа от цивилизация. Това не беше необичайно, тъй като „Биг Бенд“ бе най-малко посещаваният национален парк в Съединените щати, макар да обхващаше над осемстотин хиляди акра. Индианците бяха наричали района Скалното хранилище на Великия дух, което даваше представа за терена. Първите испански изследователи го бяха нарекли El Despoblado, Необитаемата земя.
Нокътят кацна в подножието на високата хиляда и двеста метра планина Чиликота. В радиус от шестдесет километра наоколо не минаваха никакви пътища. Сянката на Аспазия включи мощен прожектор в горния край на кораба. Лъчът му щеше да освети терена на разстояние петдесетина километра, стига да не го спираше планината.
После Сянката на Аспазия се отпусна назад и зачака.
Военномедицинският център „Триплър“, Оаху, Хавай
В стаята час по час влизаха лекари, проверяваха картона, преглеждаха пациентката и си тръгваха. Не защото смятаха, че някой от тях може да направи нещо повече, а защото никой не вярваше, че е жива, и трябваше да го видят със собствените си очи.
Кели Рейнолдс тежеше около тридесет и пет килограма, много под обичайните й седемдесет и пет. Интравенозното вливане в измършавялото й тяло се бе оказало почти невъзможно. Но тъй като нямаше друг начин да я хранят, лекарите бяха упорствали, докато не бяха поставили две системи направо в артериите.
Откакто я бяха докарали от Великденския остров, не беше идвала в съзнание и нямаше голяма надежда, че това изобщо ще се случи. Нито един от лекарите, които бяха удивени, че е жива, нямаше да се обзаложи, че ще оцелее повече от няколко дни. Бе изгубила прекалено много телесна маса и жизнените й органи бяха тежко увредени. Те не можеха да си обяснят защо още не е умряла.
Но Кели Рейнолдс остана жива. Защото една от сестрите в спешното отделение не мислеше като лекарите. Тери Къмингс работеше в „Триплър“ повече от тридесет и пет години. Беше натрупала опит с безбройните ранени, които караха от Виетнам в края на онази война. Бе виждала да се предават и умират хора, които би трябвало да оцелеят, беше виждала да оживяват хора, вече отписани от докторите.
Тя вярваше, че Кели Рейнолдс е от втората група. В края на краищата нали досега беше оцеляла? Това показваше силна воля. Затова, докато лекарите зяпаха костеливото тяло и клатеха глави, Къмингс се отнасяше с нея като с жив човек, държеше я за ръка и й говореше, макар че пациентката не я чуваше.
Дълбоко в ума си, в онова ъгълче, в което бе избягала, когато я бяха свързали с пазителя на Великденския остров, Кели Рейнолдс беше повече от жива и разсъждаваше. Анализираше пороя от данни, натрупани по време на симбиозата с пазителя. Адски много история, повечето от която различна от учебниците.
И началото на всичко това по времето, когато аирлианците бяха пристигнали на планетата. Пазителят й бе показал някои неща, но всеки път щом мислите й стигнеха до тях, тя се отдръпваше, ужасена от истината. И поради това не можеше да излезе от комата, в която се намираше.
Стоунхендж
Търкот се взираше в кратера, в който лежаха грамадните камъни, някога представлявали Стоунхендж, разхвърляни като кубчета от ядосана детска ръка. После включи радиостанцията си.
— Яков?
— Да?
— Къде са двата кораба?
— Насочиха се на югозапад. Свързах се с майор Куин и му казах да предаде на Космическото командване да ги проследи.
— Видях Дънкан.
Отговори му само пращене.
— Не успях да я спася. Роякът пак я отвлече. Изглеждаше много зле. Едната й ръка беше отрязана. Каза, че съжалявала.
— За какво? — най-после се обади руснакът.
— Не знам.
— Трябва да тръгваме — каза Яков. — Качвай се на борда.
Майорът се обърна и видя, че от кораба-майка се спуска трап. Спиърсън отцепваше района. Полковникът се приближи до Търкот.
— Какво беше това?
— Не знам. — Търкот нямаше нито време, нито желание да обяснява за Рояка, Дънкан и Марс. — Трябва да тръгвам.
— Имате ли нужда от помощ? — попита британецът.
Търкот уморено се усмихна.
— Благодаря за предложението, но следващата битка няма да се проведе тук… — той посочи земята под краката си, после вдигна ръка към небето, — а там.
Въздушното пространство на Северния Атлантически океан