Суперкомандос

— Имате ли стрелбище, където да ги изпробвам?

— Да, отзад. Но и към двата пистолета има диск за виртуална бойна тренировка, абсолютно съвпадаща с реалните възможности на оръжието. Пише го в гаранцията.

— Добре, добре.

Каква полза от гаранция, ако междувременно някой веселяк ти пръсне черепа? Не се знае кога ще те заредят в нов носител и дали ще те заредят изобщо. Върви, че претендирай за компенсация. Но междувременно главоболието ми почваше да се завръща. Може би в момента наистина не си струваше да тренирам стрелба. Не си направих труда да питам за цената. Харчех чужди пари.

— Амуниции?

— Към всеки пистолет има комплект от пет пълнителя, но за „Немекс“ дават още един безплатно. Промоция на новия модел. Достатъчно ли е?

— Не съвсем. Дайте ми по още един комплект.

— Общо по десет за всеки? — В гласа на Клайв прозвуча почтителна изненада. Десет пълнителя са много за един пистолет, но аз бях открил, че понякога е по-важно да сипеш дъжд от куршуми, отколкото да улучиш нещо. — Освен това искате нож, нали?

— Точно така.

— Шийла! — подвикна Клайв към висока жена с късо подстригана руса коса, която седеше на един сандък с ръце в скута. Матовосив виртуален комплект закриваше лицето й.

Като чу името си, жената се завъртя, свали маската и примига. Клайв размаха ръка. Тя скочи от сандъка и леко се олюля от внезапното завръщане в реалния свят.

— Шийла, този човек търси нож. Ще му помогнеш ли?

— Разбира се. — Жената ми протегна ръка. — Аз съм Шийла Соренсън. Какъв нож търсите?

Стиснах ръката й.

— Такеши Ковач. Трябва ми нещо, което да става за бързо хвърляне, но да е малко. Да мога да го прикрепя над китката си.

— Добре — отвърна любезно тя. — Искате ли да дойдете с мен? Свършихте ли тук?

Клайв кимна.

— Ще отнеса пистолетите при Чип да ви ги опакова. Искате ли доставка, или ще ги вземете?

— Ще ги взема.

— Така си и мислех.

Отделът на Шийла се оказа малка правоъгълна стая с две коркови мишени на едната стена и всевъзможни хладни оръжия — от стилет до мачете — по другите три. Тя избра плосък черен нож със сиво метално острие, дълго около петнайсет сантиметра.

— Тебитски нож — небрежно обясни Шийла. — Много е гаден.

После все тъй небрежно се завъртя и запрати ножа към лявата мишена. Острието се плъзна из въздуха като живо и потъна в главата на силуета.

— Острие от танталова стомана, дръжка от карбонова мрежа. В края на дръжката е вградено топче от кремък за балансиране на теглото. Удряйте с него, ако острият край не свърши работа.

Пристъпих до мишената и изтеглих ножа. Острието беше тънко и наточено като бръснач от двете страни. По средата минаваше плитка бразда, оградена с тънка червена линия, в която едва личаха миниатюрни букви и знаци. Опитах се да ги разчета, но не ми бяха познати. Сивият метал мътно лъщеше.

— Какво е това?

— Кое? — Шийла застана до мен. — А, да. Код за биологично оръжие. Браздата е покрита със С-381. При контакт с хемоглобин произвежда цианиди. Далече е от ръбовете, тъй че дори да се порежете, няма опасност, но ако го забиете в нещо с кръвоносна система…