Мъглите на Авалон (Том 1)

Този, който отново и отново се връщаше в мислите й, в тишината на нощта, когато лежеше в леглото, притиснала Моргана до себе си, когато седеше на терасата над морето и направляваше несръчните ръчички на дъщеря си в първите и опити да преде — това беше другият Утър. Този, когото бе срещнала и познала извън обичайните измерения на времето и пространството, в свещения каменен кръг; жрецът от Атлантида, с когото бе свързана от Мистериите. Това беше човекът, за когото тя беше убедена, че обича повече от живота си. От него никога не би могла да се страхува, и каквото и да се случеше между тях, то би я изпълнило с непознато досега щастие и нежност; двамата бяха части от едно цяло. Каквото и да се случеше между тях в сегашното им битие на мъж и жена, свързваше ги нещо неумиращо, безсмъртна, независеща от времето сила. Имаха обща съдба и заедно щяха да изпълнят това, което им беше писано — често, като стигнеше дотук в мислите си, Игрейн започваше да се чуди сама на себе си. Полудяваше ли, какви бяха тези мисли за споделени съдби и другата половина на душата й? Нещата сигурно бяха много по-прости, макар и не толкова привлекателни; тя, омъжена жена и майка, почтена матрона, чисто и просто беше оставила да бъде омаяна от мъж, който бе по-млад и по-хубав от законния й съпруг; беше се отдала на безсмислени мечти за него и затова се беше скарала с добрия, почтен човек, комуто по закон принадлежеше. Тогава започваше да преде яростно, стискайки зъби, измъчена от чувството за вина — чудеше се дали няма да прекара остатъка на живота си, изкупвайки един почти несъзнателен, недействителен грях.