![Битие [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/7/8/7/bitie-bg-download.jpg)
Битие [bg]
- Автор: Брин Дэвид
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“
- ISBN: 978-954-655-349-2
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Битие [bg]». Краткое содержание книги:
— Но как е възможно? — възрази Ганеш. — Радиовълните нямат маса. Движат се със скоростта на светлината. А едно материално тяло се нуждае от огромно количество енергия, за да достигне само една десета от тази скорост. И ще му е нужно много повече време, за да достигне целта си.
— Това е от значение само ако времето е проблем. Например ако искаш двупосочен разговор — отвърна Салех. — Но да предположим, че разстоянието изключва подобна възможност. Или просто искате да изпратите много информация в едната посока, като подарък. Тогава посланията в бутилка имат много големи преимущества.
— Какви?
— Например изразходваното общо количество енергия. Докато пътуват през пространството, лъчите се разширяват и сигналите отслабват и стават недоловими, освен ако лъчът не е много мощен и кохерентен. Райт и Роуз изчислили, че за излъчването и на съвсем кратък радиосигнал, който да е достатъчно мощен, за да бъде уловен на разстояние десет хиляди светлинни години, ще е нужна трилион пъти повече енергия, отколкото за изстрелването на същите данни, кодирани в малък снаряд.
— Ако се приеме, че не ти пука кога ще достигне целта си.
— О, материалното послание е по-добро дори по отношение на времето! Вярно, пристига по-късно. Но ако е насочено правилно, за да бъде уловено в съответната звездна система, то може да остане на орбита в продължение на векове и дори хилядолетия, много след като радиосъобщението е минало и заминало. Представете си как подобен пратеник тихо си обикаля и чака деня, в който някой ще мине да види какво има да му каже. Поздрави от далечна раса.
— Имаш предвид сценария със спотайващия се наблюдател — отбеляза Джералд. — Обсъжда се вече близо век. Машини, които чакат някъде на Земята да се развият форми на живот, способни да…
— Не бих нарекла посланика на Райт-Роуз точно „машина“. И „спотайващ се“ има активно, дори донякъде злонамерено значение. В случая става въпрос за съобщение от типа „хей, здрасти!“, записано на мъничко парче материя. Каква неприятност би могло да причини едно толкова пасивно и безобидно нещо?
Чак сега Джералд започна да обмисля обяснението на Салех за предмета в скута му. Инструментите на костюма му не дадоха повече отговори от онези, които бе успял да получи на станцията — спорадични изблици на мистериозни символи. Краткотрайни изображения на загадъчни сфери, намеци за забулени фигури, които понякога приближаваха на групи по две или три само за да избледнеят отново и да се разтворят в мъглата.
И все пак този път имаше известна разлика. Топлина, когато цилиндърът лежеше в скута му, а не на студената лабораторна маса. Още по-интересното бе, че образите сякаш се скупчваха под онази част, която докосваше с ръка. Капсулата се мяташе и тресеше — вече навлизаше в по-плътните слоеве на атмосферата. Той стисна здраво Артефакта…
… и видя нещо като цветни вълни под ръката си. Пулсираха настойчиво, сякаш дърпаха пръстите му и се опитваха да се освободят.
„От какво да се освободят? От хватката ми?
Или да смъкнат ръкавицата?“
Колко дълго се беше взирал, погълнат от шарките, забравил за страх и време? Секунди? Или минути? Една, най-много две… достатъчно, за да мине през най-лошата част от спускането. Страховитото премятане поутихна и Джералд най-сетне отпусна стиснатите си зъби. Флуоресцентните пламъци покрай тесния прозорец отслабнаха…
Водещият парашут се отвори с пукот, последван от рязък тласък, от който ремъците се впиха в тялото му…
… и там, където доскоро имаше обсипана със звезди чернота, а после свирепи пламъци, сега се виждаше синьо небе. И дисплеят за състоянието на системите светеше в оптимистично зелено.
Вниманието му обаче не беше привлечено от тези цветове. Джералд продължаваше да се взира в проблясващото нещо, което бе уловил и измъкнал от дълбините на космоса.
Или той самият беше уловен?
„Реагира на топлина и докосване — отбеляза си Джералд. — Но не по начините, които опитахме в лабораторията. Единственото, което не направихме…“
Притиснал Артефакта между коленете си, той освободи закопчалката на лявата си ръкавица и потръпна от поредното нарушаване на правилата. Онова, което се канеше да направи, не беше кашер. Прекият контакт можеше да доведе до замърсяване. Това винаги бе основна грижа с прибраните от космоса неща.
Освен ако.
Всеки момент щеше да се отвори основният парашут. След това — ако имаше късмет — щеше да се появи самолетът, който да го поеме във въздуха и да го откара към близкия космически център „Марти“ на НАСА в Хавана. А оттам нататък кой знае дали щеше да има друга подобна възможност?