Черен дъжд

Археологът се усмихна и се извини:

— Съжалявам, стар даскалски навик. Въпросът е, че търсехме дати по руините, за да ги синхронизираме с други маянски обекти. Това е възможно само ако открием дата от тяхното дълго летоброене.

Дългото летоброене бе маянският суперкалендар, цикъл от взаимосвързани имена и номера, даващи на всеки ден сложно име и номер в последователност, която не се повтаря в продължение на над пет хиляди години. Дата в такъв формат може да се сравни с точна дата от Грегорианския календар: ден, месец и година. Това също щеше да им позволи да датират точно руините й категорично да установят дали са по-ранни от други обекти на маите.

— Само че не намерихме такива — продължи Макартър. — С датата на плочата обаче е свързан друг йероглиф, който посочва специално събитие на този ден, наречен „деня на жълтото слънце“. Но тук „жълто“ не означава цвят, а посока. Според маите всяка главна посока си има цвят: „червено“ е изток, „черно“ е запад, „бяло“ е север и „жълто“ е юг. „Денят на жълтото слънце“ означава денят на най-южното слънце: слънцестоенето. Тук това е най-дългият ден в годината. Така че, която и година да е било, осми имиш, четиринайсети мак се е падал на двайсет и първи или двайсет и втори декември.

Даниел засия — най-после имаше за какво да се хване.

— Значи са ни нужни само малко астрономически изчисления, за да определим къде залязва слънцето на тази дата.

— Да, за по-голяма точност. Но по щастливо стечение на обстоятелствата сега е едва януари, съвсем скоро след слънцестоенето, така че и сам мога да определя вярната посока. — Макартър протегна ръка на запад. Зрителната линия минаваше по ръката и палеца му и сочеше посоката. — Точно натам. На юг от точката, където залезе слънцето.

Докато Даниел гледаше към западния хоризонт, сърцето й бясно туптеше. Вярваше, че ще открият онова, което търсят. Струваше й се напълно логично. Големият селищен център трябваше да е по-важен от някакви изолирани руини. Там бяха носили важните неща — злато, сребро, скъпоценни камъни и може би кристали като намерените от Блекджек Мартин. „Приближихме се е една крачка“ — помисли си тя.

— Тръгваме на разсъмване.

— Първо трябва да доразчистим паметника ида го защитим от атмосферните влияния — възрази Макартър.

— Редно е.

— Двайсет и четири часа — отстъпи Даниел. — Не повече.

Професорът кимна и тя се обърна към Хоукър, който не изглеждаше толкова въодушевен, а дори разочарован.

— Какво ти е? Не си ли впечатлен?

— Разбира се. Това е невероятно. Просто… Исках да чуя цялата история. Какво се случва със Сипакна? Тъй де, не може да свършва така. Някой определено трябва да го е наказал за стореното, нали?

Даниел се засмя.

— Отмъщение, а?

— Справедливост — усмихна се Хоукър.

— Всъщност за Сипакна наистина се погрижили — отвърна Сюзан. — Същите полубогове, които унищожили Уукуб-Какиш.