За любовта и други демони
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Лъчезар Минчев
- ISBN: 978-954-412-076-4
- Переводчик: Елена Дичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «За любовта и други демони». Краткое содержание книги:
Маркизът я поздрави, преди да изкачи трите стъпала на входа: „Добър ден.“ Бернарда му отвърна, без да го погледне, сякаш поздравът бе от никой. Маркизът се качи на верандата и оттам обходи с един-единствен непрекъснат поглед целия хоризонт над буренака. Докъдето му стигаха очите, нямаше нищо, освен дива гора, и само кратуните на кладенеца. „Какво е станало с хората?“, попита. Бернарда, също като баща си, пак му отвърна, без да го погледне. „Отидоха си всички“, каза. „Няма жива душа на сто левги околовръст.“
Той влезе да потърси стол. Къщата беше изпоразбита и между тухлите на пода стърчаха храсти с лилави цветчета. В трапезарията стоеше старата маса със същите проядени от дървояда столове, спрелият на един и същи час от незнайно кои времена часовник и въздух, изпълнен с невидим прах, който се усещаше при дишане, обгръщаше всичко. Маркизът взе един от столовете, седна до Бернарда и й каза много тихо:
„Дойдох за вас.“
Бернарда остана невъзмутима, но едва доловимо кимна с глава. Той й разказа за положението си: самотната къща, дебнещите зад храстите роби с приготвени ножове, безкрайните нощи.
„Това не е живот“, каза.
„Никога не е било“, каза тя.
„Може би може да бъде“, каза той.
„Нямаше да ми казвате подобно нещо, ако наистина знаехте колко ви мразя“, каза тя.
„И аз винаги съм мислил, че ви мразя“, каза той, „а сега като че ли не съм съвсем сигурен.“
Тогава Бернарда му отвори душата си, за да се види в нея на дневна светлина. Разказа му как баща й я пращал под предлог да носи херингите и туршиите, как го измамили със стария номер с гледането на ръка, как се разбрали тя да го изнасили, когато той се преструвал, че не разбира, и как намислили пресметливата и безпогрешна хитрост тя да зачене със Сиерва Мария, за да го хванат за цял живот. Единственото, за което трябвало да й е благодарен, било, че не й дало сърце за последното деяние, уговорено с баща й, което било да му сипе малко опиум в супата, за да не се налага да го търпи.
„Аз сама си сложих въжето на шията“, каза. „Но не се разкайвам. Беше прекалено да се очаква, че освен всичко, ще трябва и да обичам това бедно седмаче или вас, който станахте причина за моите нещастия.“
При все това последното стъпало на нейното падение била загубата на Худас Искариоте. Докато го търсела в други, се отдала на разюздан разврат с робите от мелницата за захарна тръстика, който именно най-много я отвращавал, преди да се реши за пръв път. Избирала ги на групи и ги изпращала в индианска нишка по междите на банановите плантации, докато медовината и какаовите блокчета напукали прелестите й, подпухнала и погрозняла, и силите не й стигнали за такова тяло. Тогава започнала да плаща. Най-напред с оропели33 на най-младите, според хубостта и калибъра, а накрая с чисто злато на тези, до които се докопа. Твърде късно открила, че масово бягали в Сан Басилио де Паленке, за да се спасят от ненаситната й похот.
„Тогава разбрах, че съм способна да ги убия с мачете“, каза, без да пророни сълза. „И не само тях, а също и вас и момичето, и този използвач баща ми, и всеки, който се е изсрал в живота ми. Но вече не бях никоя, за да убивам някого.“
Замълчаха, загледани в спускащия се над буренака мрак. Тропот на далечни животни се дочу от хоризонта и глас на безутешна жена ги назова с имената им, едно по едно, докато падна нощта. Маркизът въздъхна:
„Сега виждам, че няма за какво да ви благодаря.“
Стана, без да бърза, върна стола на мястото му и си тръгна, без да се сбогува и без лъч светлина. Единственото, което се откри от него, две лета по-късно, на една пътека за никъде, бе скелетът, оглозган от лешояди.
Мартина Лаборде този ден бродира цялата сутрин, за да довърши едно изостанало ръкоделие. Обядва в килията на Сиерва Мария и после отиде в своята за сиестата. Следобед, вече при последните бодове, й заговори със странна тъга.
„Ако някога излезеш от този затвор или аз изляза първа, спомняй си винаги за мен“, й каза. „Това ще бъде единствената ми радост.“
Сиерва Мария го разбра едва на другия ден, когато надзирателката я събуди с викове, защото Мартина не осъмна в килията си. Бяха претърсили манастира из основи и не намериха и следа. Единствената вест от нея беше хартийка, написана с изящния й почерк, която Сиерва Мария намери под възглавницата: Ще се моля по три пъти на ден да бъдете много щастливи.
33
Оропел — тънка месингова пластина, имитираща злато; дрънкулка. — Б.пр.