Белова

Излязох от библиотеката с известно съжаление, като взех със себе си само томчето с афоризми на Монтен. Когато не знаеш в кой момент ще ти се наложи да оставиш книгата, по-добре да вземеш нещо много кратко. Запалих цигара (тютюнът се оказа неочаквано лек) и започнах да чета. Интересно дали ме следяха? Техниката им не беше развита, но за истинските майстори е достатъчна само дупка в стената, огледало и грамотно разчитане по устните. Влязоха в пушалнята, когато се наслаждавах на фразата: „Невъзможно е да водиш честен и искрен спор с глупак“.

— Бог да ви пази, приятелю мой. Скочих, като едновременно оставих книгата и загасях цигарата. В пушалнята влезе (отзад се мярнаха и веднага изчезнаха цветни мундири) възрастен човек с яркочервена мантия и червена шапчица. Сбръчкан, гладко избръснат, е прошарени коси, но искрящи като на млад човек очи. Кардинал? В ръцете му спокойно дремеше териер. Много интелигентно, умно лице… впрочем никога и никъде не вземат на такива постове глупаци.

— Ваше Преосвещенство… — избоботих аз неочаквано за самия себе си, спомняйки си или книгата, или филма за тримата мускетари и техния честолюбив гасконски приятел. И неумело се поклоних. Кардиналът ме погледна изпитателно и кимна.

 — Да, прав си. Моето име е Рудолф, аз съм един от Кардиналите на Конклава. Мир на теб, Кирил от Демос. Дошъл си при нас по обиколен път, изплашен си, не си свикнал със своята мисия. Но си изпълнен с желание да я доведеш докрай… значи я смяташ за важна. Седни. Седнахме един срещу друг. Аз продължавах да гася упорито димящия фас, изгаряйки пръстите си.