Прелестен мрак

— Всъщност не исках да се отърва от теб.

Усетих, че се отбранява.

— Не, просто мяташе дървета по мен и се качи на някакъв мотор с непознато момче.

— Не мятах дървета.

Вдигнах въпросително вежди.

— Нима?

Тя сви рамене.

— По-скоро бяха клони.

Личеше си обаче, че я бях засегнал. Пръстите й извиваха звездата от кламер, която й бях подарил, толкова силно, че имах чувството, че ще я откъсне от верижката.

— Съжалявам, Итън. Не знам какво ми става. — Гласът й беше тих, искрен. — Понякога ми се струва, че всичко се струпва върху мен, и не мога да го понеса. Не бягах от теб на езерото. Бягах от себе си.

— Сигурна ли си?

Тя вдигна поглед към мен и една сълза се спусна по бузата й. Избърса я с ръка, пръстите й бяха свити от отчаяние. Отпусна юмрука си и постави дланта си на гърдите ми, точно над сърцето.

Не си виновен ти. Обичам те.

— Обичам те — каза на глас и думите увиснаха във въздуха помежду ни, достъпни за всички около нас, за разлика от всеки друг път, когато си ги казвахме в мислите. Гърдите ми се стегнаха, когато ги произнесе, а дъхът ми заседна в гърлото. Опитах се да измисля нещо язвително, но нищо не ми дойде наум. Мислех само колко е красива и колко много я обичам.

Но този път нямаше да оставя нещата да се разминат така. Наруших примирието ни.

— Лена, какво става? Ако ме обичаш толкова много, защо се мотаеш с Джон Брийд?

Тя извърна поглед встрани, без да каже нищо.

Отговори ми.

— Не е каквото си мислиш, Итън. Джон е просто приятел на Радли. Между нас няма нищо.

— И от колко време „няма нищо между вас“? Откакто го снима на гробището ли?

— Не съм снимала него. А мотора му. Срещнах Ридли и той просто беше там.

Забелязах, че не отговори на основния ми въпрос.

— А откога се срещаш с Ридли? Забрави ли, че тя ни раздели, за да може майка ти да те примами и да се опита да те убеди да преминеш на страната на Мрака? Или че за малко не уби баща ми?

Лена свали ръката си и усетих как отново се отдръпва от мен, как се скрива в място, до което нямах достъп.

— Ридли ме предупреди, че няма да разбереш. Ти си смъртен. Не знаеш нищо за мен, не и за истинската Лена. Затова не ти казах.

Почувствах внезапен полъх, сякаш буреносните облаци се събираха над нас като предупреждение за нещо по-страшно.

— Откъде знаеш, че няма да разбера? Не ми казваш нищо. Може би, ако ми дадеш шанс, вместо да се измъкваш зад гърба ми…

— Какво искаш да ти кажа? Че нямам представа какво става с мен? Че нещо се променя, нещо, което и аз самата не разбирам? Че се чувствам като изрод и Ридли е единствената, която може да ми помогне да проумея това?

Чувах всичко, което ми казваше, но тя беше права. Не разбирах.