В обгорените земи
- Автор: Дашнър Джеймс
- Серия: The Maze Runner series #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555076
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «В обгорените земи». Краткое содержание книги:
Пътят към склада с храна бе отрязан, но Бренда откри двете торби с припаси, които бе приготвила одеве.
— Май никой не е останал тук — рече тя. — Нито са се върнали. Хорхе и твоите приятели сигурно са излезли навън.
Томас не знаеше какво се бе надявал да открие тук, но сметна новината за добра.
— Няма трупове нали? От взрива?
Бренда повдигна рамене.
— Може побърканяците да са ги отнесли. Но се съмнявам. Не би имало смисъл.
Томас кимна, ала можеше само да се надява, че не греши. Нямаше представа обаче какво да правят сега. Дали да продължат през тунелите — през Долницата — и да потърсят другите езерни? Или да излязат на улиците? Да се върнат в сградата, където се бяха разделили с Баркли и останалите? Той се огледа, сякаш се надяваше отговорът да се материализира по някакъв вълшебен начин.
— Трябва да минем през Долницата — обяви Бренда, която вероятно обмисляше същите проблеми. — Ако останалите са излезли горе, вече са далече от това място. Освен това ще привлекат вниманието върху себе си, което е добре за нас.
— А ако са долу, ще ги открием, така ли? — попита Томас. — Надявам се, че тези тунели все някъде се събират.
— Именно. И в двата случая съм сигурна, че Хорхе ги е повел към другия край на града, към планините. И ние ще тръгнем натам, надявам се да се срещнем някъде.
Томас я гледаше замислено. Може би само се преструваше на замислен, защото за момента нямаше друг избор, освен да я следва. Вероятно тя бе единственият му шанс да стигне другия край на града, без да попадне в ръцете на хора, изгубили здрав разсъдък и човещина. Какво друго би могъл да направи?
— Добре — рече той. — Да тръгваме.
Тя се усмихна съвсем бегло, после отново придоби сериозен вид. Томас неочаквано почувства желание да се върнат онези моменти, когато двамата бяха сами в мрака. Бренда му подаде една от торбите, метна другата на рамо, извади фенерче и го включи. Снопът светлина озари тунела, от който току-що бяха дошли.
— Готов ли си? — попита тя.
— Напълно — промърмори Томас. Беше разтревожен за приятелите си и се чудеше дали постъпва правилно, като се съюзява с Бренда.
Но когато тя тръгна по коридора, той я последва.
31
Долницата се оказа тъмно и влажно място. Томас нямаше нищо против мрака, тъй като не очакваше гледката наоколо да е особено привлекателна. Стените и подът бяха тъмносиви, на места се виждаха влажни дири от капеща вода. На всеки няколко десетки крачки подминаваха заключена метална врата. Подът бе покрит с прах и купчини натрошени стъкла.
С други думи, мястото приличаше на занемарена гробница. Долница бе име не по-лошо от всяко друго. Томас се зачуди какво ли е било първоначалното предназначение на подземията. Коридори и кабинети, но с каква цел? Пътища между сградите, когато горе дебне опасност? Аварийни проходи? Маршрути за евакуация при слънчеви изригвания или нападения на изгубили здрав разсъдък хора?
Двамата вървяха мълчаливо. Томас се наслаждаваше на усещането за ситост и възвърналата се енергия в тялото му. След още два часа ходене я помоли да спрат, за да похапнат отново.
— Предполагам, че знаеш къде отиваме — поде той, когато отново тръгнаха. Нищо не се бе променило наоколо. Прах, влага, мухъл. В тунелите цареше тишина, като се изключи ромоленето на капеща вода и далечното ехо от стъпките им.
Тя внезапно спря и се обърна към него, като насочи фенерчето в лицето му.
— Бау — прошепна.
Томас подскочи и я бутна назад.
— Я не се шегувай така! — извика. Чувстваше се като идиот — сърцето му щеше да изскочи от гърдите. — Заприлича ми на…
— На какво? — попита тя, втренчила очи в него.
— На нищо.
— На побърканяк?
— Ами… — запелтечи смутено Томас. — Да… извинявай.
Тя му обърна гръб и се отдалечи, като шареше с фенерчето по пода.
— Че аз съм побърканяк, Томас. Нали съм заразена. И ти също.
Той изтича да я застигне.
— Да, но все още не си превъртяла, нали? Нито пък аз. Ще успеем да се доберем до лечението, преди положението да стане неконтролируемо. — Можеше само да се надява, че Плъха бе казал истината.
— Нямам търпение. А, между другото. Зная къде отиваме. Нали попита.
Продължиха нататък, един дълъг тунел след друг. Равномерното ходене накара Томас да се унесе в мисли и да се поуспокои. От време на време се сещаше за Тереза. Все по-често.