Знаете, че ме обичате

Скоро пак беше обръснала главата си и изглеждаше доста странно. Джени се почуди дали трябва да каже нещо като „Готина прическа“, но след това реши, че ще прозвучи тъпо.

Кларк напълни две чаши с кола и ги плъзна по бара. Той натисна старта на видеото и заобиколи, като застана зад Ванеса, с ръце обвити около кръста й.

— И сега днешният филм — каза той с преправен модифициран глас.

— Просто гледай — скара му се Ванеса.

Джени прикова погледа си към екрана, когато филмът започна. Камерата следваше второкурсничката от „Констънс Билард“, Марджъри Джаф, която вървеше по 23-та улица към парка Мадисън. Марджъри беше с къдрава рижава коса и зелен шал.

Този тип зелено е страхотно, ако го носиш за майтап, но при нея нещата изглеждаха сериозни.

Тя пресече улицата и влезе в парка. После спря и камерата се приближи към лицето й. Тя дъвчеше дъвка, а очите й бяха присвити, докато оглеждаше парка. В ъгълчето на устните й имаше лишейче, което се беше опитала да прикрие безуспешно с фон дьо тен. Изглеждаше ужасно.

Накрая май откри, каквото търси. Камерата я следваше забързано към една пейка в парка. На пейката беше Дан.

Лежеше по гръб, едната му ръка барабанеше с пръсти по земята. Дрехите му бяха омачкани, а връзките на обувките — развързани. На гърдите му се виждаше стъклена лула за трева, а в косата му се бяха заплели боклуци. Камерата се разходи по неподвижната му фигура. Слънцето залязваше и бузите му блестяха в оранжеви отблясъци.

Джени отпи от колата си. Брат й докарваше наркомански вид доста убедително.

Марджъри коленичи до Дан и взе ръката му в своята.

Той не помръдна. А после очите му леко се разтвориха.

— Спеше ли? — попита Марджъри с фиксиран върху него поглед. Тя преджвака с дъвката няколко пъти и избърса носа с опакото на ръката си.

— Не, гледам те от известно време. Инстинктът ми подсказа, че си тук. Само ти ми даваш чувство на покой… светлина! Усещам, че ще се разплача от радост — каза тихо той.

Джени знаеше, че сцената е адаптирана от „Война и мир“ на Толстой. Беше й странно да слуша как брат й говори като някой от деветнадесети век, но също така беше и готино.

Марджъри започна да завързва връзките на обувките му, но продължи да джвака. Не изглеждаше като да играе някаква роля. Беше си някак там. Джени се почуди дали това е нарочно, или просто така се е получило.

Преди тя да приключи с връзките, Дан се изправи и я грабна за китките. Лулата се претърколи на земята и се разби на парчета.

— Наташа, обичам те твърде много! Повече от всичко на света! — едва продума той, като се опита да остане изправен, но падна назад все едно в пристъп на болка.

— Леко, войнико. Не получавай удар — каза Марджъри.