Разбий ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1392-0
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Разбий ме». Краткое содержание книги:
Плъзвам ръце под ризата му и от гърдите му се изтръгва стон, преминаващ в целувка, която се нуждае от мен, желае ме и изпитва толкова отчайваща жажда по мен, че е като жестоко мъчение. Усещам тежестта му върху себе си, безбройните сетивни точки по всяко нервно окончание в тялото ми, дясната му ръка на тила ми, докато лявата ме притиска към него, а устните му се свличат надолу по роклята ми и не знам защо са ми дрехи, и вече съм кълбовиден буреносен облак, носещ гръмотевици и светкавици, както и възможността да избухна в сълзи във всеки един неуместен момент… Блаженство Блаженство Блаженство тупти в гърдите ми.
Не си спомням какво е да дишаш.
Никога
никога
никога
не съм знаела
какво е да чувстваш.
Вой на сирена разтърсва стените.
Стаята заехтява и забучава и Адам се напряга, отдръпва се, лицето му се изкривява.
— Обявен е КОД СЕДЕМ. Всички войници да се явят в Квадранта незабавно. Обявен е КОД СЕДЕМ. Всички войници да се явят в Квадранта незабавно. Обявен е КОД СЕДЕМ. Всички войници да се явят в Квадра…
Адам е на крака и ме вдига от леглото, а гласът продължава да се разпорежда гръмко през високоговорителите, пръснати из цялата сграда.
— Имало е някакво нарушение — обявява той с насечен, задъхан глас, докато очите му прескачат от мен към вратата и обратно. — Божичко. Не мога да те оставя тук…
— Върви — казвам му аз. — Трябва да отидеш… аз ще се оправя…
Забързани стъпки прокънтяват по коридорите и войниците дерат гърла така силно, че ги чувам дори през стените. Адам все още е на служба. Трябва да изпълнява задълженията си. Трябва да се представя подобаващо, докато не дойде време да избягаме. Наясно съм с това.
Той ме придърпва към себе си.
— Това не е шега, Джулиет… не знам какво става… може да е какво ли не…
Металическо прищракване. Механично завъртане. Вратата се отваря и двамата с Адам отскачаме на три метра разстояние един от друг. Адам се спуска към вратата тъкмо когато Уорнър влиза в стаята. И двамата замръзват намясто.
— Сигурен съм, че алармата звучи поне от минута, войнико.
— Да, сър. Просто не знаех как да постъпя с нея. — Веднага си е възвърнал самообладанието, заел е образцова стойка. Кимва към мен, сякаш съм нещо странично, но забелязвам, че раменете му са малко по-сковани от обичайното. Дишането му е малко по-учестено от обичайното.
— За твое щастие, вече съм тук и ще се погрижа за нея. Свободен си да се явиш пред командващия си офицер.
— Сър. — Адам кимва, завърта се на една пета и се спуска към вратата. Надявам се, че Уорнър не е забелязал колебанието му.
Уорнър се обръща към мен с усмивка, така спокойна и небрежна, че започвам да се питам дали наистина е вдигната тревога. Той оглежда внимателно лицето ми. Косата ми. Стрелва очи към намачканите чаршафи зад гърба ми, а аз имам чувството, че съм глътнала паяк.
— Подремнала си виждам?
— Снощи не можах да заспя.
— И си скъсала роклята си.
— Каква работа имаш тук? — Искам да махне погледа си от мен, искам да спре да попива подробностите около съществуването ми.
— Надявам се знаеш, че ако тази рокля не ти харесва, винаги можеш да облечеш друга. Аз съм ги подбирал.
— Няма нужда. Тази си е добре. — Поглеждам към часовника без всякаква причина. Вече е 16:30. — Защо не искаш да ми кажеш какво се случва?
Той е твърде близо до мен. Стои твърде близо и ме гледа и белите ми дробове не могат да се напълнят с въздух.
— Струва ми се, че трябва да се преоблечеш.
— Не искам да се преобличам. — Не знам защо нервите ми са толкова опънати. Защо присъствието му ми действа така. Защо разстоянието помежду ни се скъсява толкова бързо.
Той посяга към роклята ми и пъхва пръст в съдраното място до шева на падналата талия и аз едва сподавям крясъка си.