Разбий ме

Всичко се разпада.

— Джулиет… — Той притиска длан в стъклото. Едва долавям гласа му. Когато не получава отговор, той отваря вратата на душ кабината. Започват да го обстрелват отцепнически капки вода и той изритва кубинките си навън, преди да падне на колене върху плочките. Пресяга се да докосне ръцете ми и чувството ми вселява още по-голямо желание да умра. Той въздъхва и ме изправя, колкото да повдигне главата ми. Обгръща с длани лицето ми, а очите му претърсват моите, претърсват мислите ми, докато не извръщам поглед.

— Знам какво се е случило — казва тихо той.

Гърлото ми е влечуго, покрито с люспи.

— Просто трябва да ме убият — изграквам, рухвайки все повече с всяка следваща дума.

Ръцете на Адам ме обгръщат и ме изправят на треперещите ми крака. Той влиза в душ кабината и плъзва вратата след себе си.

Аз ахвам.

Опира ме в стената и не виждам нищо друго, освен прогизналата му бяла тениска, нищо, освен водата, танцуваща надолу по лицето му, нищо, освен очите му, отразяващи свят, от който умирам да бъда част.

— Не си виновна ти — прошепва той.

— Всичко идва от мен — изричам с мъка.

— Не. Уорнър греши — казва Адам. — Иска от теб да си нещо, което не си, и не бива да му позволяваш да те пречупи. Не му позволявай да ти влияе. Тъкмо това цели: да повярваш, че си чудовище. Цели да те убеди, че нямаш друг избор, освен да му сътрудничиш. Цели да те убеди, че никога няма да водиш нормален живот…

— Но аз наистина няма да водя нормален живот — изхлипвам. — Никога… никога няма да…

Адам поклаща глава.

— Напротив. Ще се измъкнем оттук. Няма да позволя да ти се случи подобно нещо.

— К-как е възможно да те е грижа за чове… като мен? — Едва дишам, напрегната съм и вцепенена от глава до пети, но някак успявам да съсредоточа поглед в устните му. Изучавам формата им, броя капчиците вода, търкалящи се по възвишенията и падините им.

— Защото съм влюбен в теб.

Преглъщам стомаха си. Очите ми отскачат към лицето му в опит да го разчетат, но цялата съм изтъкана от електричество, буча от живот и заряд, обливат ме топли и студени вълни, а сърцето ми препуска диво. Треперя в ръцете му и устните ми се отварят незнайно защо.

Устата му се разтяга в усмивка. Костите ми са изчезнали.

Въртя се в делириум.

Носът му докосва моя, устните му са на един дъх разстояние, очите му вече ме поглъщат и аз съм локва без ръце и крака. Подушвам го навсякъде, усещам всяка точка от тялото му, притиснато до мен. Ръцете му са върху кръста ми, вкопчени в ханша ми, краката му са плътно прилепнали до моите, силните му гърди ме карат да се чувствам малка, крехка, фигурата му е изградена от тухли страст. Още усещам вкуса на думите му по устните си.

— Наистина ли…? — Разполагам само с един шепот на изумление, с един съзнателен опит да повярвам в недопустимото. По краката ми плъзва горещина, изпълва ме с неизказана вечност.