Милостта на Калр

Теренът се спускаше надолу. Пътеката минаваше покрай голямата леха с рози и лъкатушеше сред храсти с лъскави зелени листа и гъсти гроздове лилави плодчета, около лехи с някакво силно ароматно растение, листата му сребристи и с формата на иглички. Нататък пътеката минаваше покрай още храсти и малки дървета, имаше дори скали, разхвърляни тук-там, а на моменти хоризонтът се отваряше и ни показваше водна повърхност, полазена от големи лилии, бели и наситено розови. Беше топло, но се усещаше лек ветрец тук проблеми с вентилацията нямаше, но аз бях все така напрегната, очаквах всеки миг да доловя спад в налягането, инстинктивно притеснена от това гигантско открито пространство. Пътеката мина над малко поточе, което се спускаше устремно по стръмно каменисто легло. Ако не беше черното небе, всичко останало създаваше илюзията, че се намираме на планета.

Лейтенанта Тизаруат вървеше зад мен и не личеше да се бои от дебнещия вакуум. Тази станция функционираше нормално вече няколкостотин години. А и ако нещо се случеше, ние двете нямаше какво да направим. Така че да се тревожим беше излишно. При следващия завой стигнахме до горичка от ниски дървета с чворести и разкривени клони, а под тях — малко езеро със спокойна вода, която се процеждаше на тънка струйка в друго малко езеро, едно ниво по-надолу, и така ниво след ниво и езерце след езерце до по-голяма водна площ в ниското, покрита с цъфнали лилии. Лейтенанта Тизаруат спря, примигна и се усмихна на миниатюрните кафяви и оранжеви рибки, които се стрелкаха в прозрачната вода пред нас. Внезапен и стряскащ миг на чиста наслада, който угасна веднага щом тя вдигна глава да ме погледне, изместен от познатото униние и мрачни мисли.

Следващият завой на пътеката ни изведе пред голямо езеро с площ почти три акра. Нищо особено за планета, но нечувано на станция. Водната повърхност покрай брега беше обсипана с лилиите, които бяхме зърнали по пътя насам. На няколко метра вляво имаше изящно извито мостче, което свързваше брега с малък остров в езерото с голям камък в центъра — цилиндър с разширяващ се силует, висок метър и половина и горе-долу толкова широк. Камъни стърчаха и от самата вода. А от другата страна на езерото, точно до стената — точно до вакуума на открития космос, напомних си, — имаше водопад. При това не тънките струйки, които бяхме видели по-рано, а истинска каскада от вода, шумна и бърза, която се лееше по скалното лице, пенеше се, обвита в пръски, и вълнуваше иначе спокойната вода на езерото. Скалната стена се издигаше по целия далечен бряг на езерото, неравна, с издатини и корнизи. Там имаше още един вход с пътека, която следваше корнизите, спускаше се до брега и се виеше покрай езерото.