Скитникът евреин
- Автор: Сю Эжен
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ПЕТЕКС
- Переводчик: Димитър Христов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Скитникът евреин». Краткое содержание книги:
Бланка, която бе по-срамежлива се притискаше до гърдите на баща си и щастливо се усмихваше. Баща и деца говореха без да се изслушват. В думите им се таеше цялата неизречена радост от толкова време насам.
В това време откъм стълбите се чу учестеното дишане на изморен човек, който се изкачваше на горния етаж. След по-малко от минута на вратата се показа мустакатото лице на Дагоберт. До него, въртейки весело опашка, нетърпеливо пристъпваше Сърдитко. Старият войник се спря на прага, извади шарена кърпа и изтри овлажнелите си очи. Този стар боец, който през живота си бе преживял какви ли не неща, бе срещал смъртта очи в очи, сега плачеше и не се срамуваше от сълзите си. Едва намери сили да се обърне с разтреперан глас към маршал Симон:
— Е, маршале, аз нали ви казвах…
— Остави сега това — намигна му маршалът, сякаш го предупреждаваше да не отваря дума за отминалия вече разговор, — ти се оказа по-добър баща от мен. Ела при нас, стари приятелю.
И маршал Симон подаде ръка на стария войник.
За миг настъпи пълна тишина в стаята.
Изведнъж веселият доскоро Сърдитко изръмжа предупредително. Всички се обърнаха и видяха, че до вратата е застанал Глупчо. Сега той изглеждаше още по-разсеян от друг път. Стоеше прав, с вечния панер за дърва в ръце, а в него малка метличка от пера, която служеше за раздухване на огъня.
При други обстоятелства появата на Глупчо може би щеше да подразни участниците в емоционалната сцена, но този път неговото присъствие предизвика само смях. Маршалът, който бе готов да угоди на всеки в тези вълнуващи за него минути, се обърна към слугата:
— Какво искаш, драги?
— Това не съм аз, господине — отговори Глупчо, като постави едната си ръка пред гърдите и се поклони.
Двете момичета се разсмяха още по-силно.
— Как така не си ти? — попита маршалът.
— Тук, Сърдитко! — заповяда Дагоберт на кучето, което сякаш усещаше тайните намерения на мнимия глупак и ръмжеше срещу него.
— Не съм аз, господине. Но един слуга ми предаде да извикам господин Дагоберт, че господин Роберт иска да го види, а аз нали нося дърва в панера, та затова…
Маршал Симон настръхна при споменаването на името Роберт. Именно това бе човекът, който изпълняваше посредническата мисия при Родин във връзка с плана за отвличането на Наполеон II.
Все още весел и щастлив, маршал Симон предаде на Глупчо:
— Помоли господин Роберт да ме почака в кабинета. Сега ще дойда.
— Добре, господине, — отвърна Глупчо и се поклони ниско.
Като останаха сами, маршалът се засмя високо:
— Както сами разбирате, в такъв прекрасен ден и час, човек не може да остави прекрасните си дъщери, дори заради един господин Роберт, нали?
— Това е прекрасно, татко — извика весело Бланка, — защото този господин не ми харесва твърде много.
— Има ли тук перо и мастило? — попита маршалът.
— Разбира се, татко — разбърза се Роза, — ето ги на масата. Маршалът седна зад бюрото, след което направи знак на Дагоберт да отиде при него.
— Знаеш ли какво бях решил малко преди да вляза в тази стая?
— Не знам, маршале.
— Смятах да се самоубия. На децата дължа живота си…
Без да дочака отговора на стария войник маршалът започна да пише.
— Само че опитът ви щеше да е неуспешен, защото бях извадил капсулите от пистолетите.
Маршалът рязко се обърна и продължително изгледа Дагоберт. Войникът наведе глава, но личеше, че не прави това от смущение.
— Слава Богу, тези мисли вече не се въртят в главата ми.
Като завърши краткото писмо той сгъна листа и го подаде на Дагоберт.
— Предай това на господин Роберт и му кажи, че ще се видим утре.
Старият войник взе писмото и излезе.
— А сега, млади госпожици, не считате ли, че си спечелих две целувки за това, че отпратих господин Роберт?
Това сякаш бе знак двете момичета отново да прегърнат баща си.
В същото това време, когато радостта властваше в къщата на маршал Симон, някъде далеч, двама пътника, макар и разделени един от друг, мислеха за едно и също тайно нещо…
XLIV глава
Развалините на манастира Свети Йоан Кръстител
Слънцето бавно залязваше.
В най-усойното място на гъста борова гора се намираха развалините на манастир, който някога е бил построен в чест на Свети Йоан Кръстител.