Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Той не е в Едо — възрази Гоносуке. — Никой, дори и приятелите му, не знае къде е.
— Какво ще прави тя сега? — загрижи се Хього, като съжали, че не върна Оцу обратно в Коягю.
Въпреки че сдържаше сълзите си, Йори наистина искаше да е някъде другаде и да си изплаче мъката. По пътя надолу непрекъснато бе говорил за това как ще се срещне с Оцу, или поне така се струваше на Гоносуке. Когато разговорът на мъжете се измести към събитията в Едо, той бавно се отдалечи. Хього разпита Гоносуке за повече сведения относно Мусаши, за новини от чичо му, подробности около изчезването на Оно Тадааки. Изглеждаше, че въпросите му, както и осведомеността на Гоносуке, нямат край.
— Къде отиваш? — запита Ушиносуке Йори, като се появи зад него и съчувствено сложи ръка на рамото му. — Плачеш ли?
— Разбира се, че не.
Когато обаче поклати глава, сълзите му капнаха.
— Хм-м… знаеш ли как да изравяш диви картофи?
— Естествено.
— Има малко картофи нагоре. Искаш ли да пробваме кой може да рови по-бързо?
Йори прие предизвикателството и те започнаха да копаят.
Вече бе късно през деня и тъй като имаше още много за какво да говорят, Хього покани Гоносуке да прекара няколко дни в крепостта. Този обаче каза, че предпочита да продължи пътуването си.
Докато се сбогуваха, забелязаха, че момчетата отново липсват. След миг, Сукекуро посочи:
— Ето ги там горе. Като че ли копаят.
Йори и Ушиносуке бяха погълнати в работата си, която поради крехкостта на корените изискваше внимателно копаене на голяма дълбочина. Мъжете, на които техните усилия се сториха забавни, тихо дойдоха зад тях и ги наблюдаваха няколко минути, преди Ушиносуке да вдигне очи и да ги види. Той леко възкликна и Йори се обърна и се усмихна. След това удвоиха усилията си.
— Взех го — извика Ушиносуке, измъквайки дълъг картоф и го положи на земята.
Като видя ръката на Йори да потъва в дупка, дълбоко чак до рамото му, Гоносуке нетърпеливо каза:
— Ако не свършиш скоро, тръгвам сам.
Сложил ръка на кръста си подобно на възрастен селянин, Йори се изправи и отвърна:
— Не мога да успея. Ще ми трябва време до края на деня.
С примирен поглед изтърси пръстта от кимоното си.
— Не можеш да извадиш картофа, след като си копал толкова надълбоко ли? — запита Ушиносуке. — Ето, аз ще го извадя вместо теб.
— Не — възрази Йори и избута ръката му. — Ще се счупи.
Внимателно върна пръстта в дупката и я отъпка.
— Довиждане — извика Ушиносуке, като гордо нарами картофа и без да иска показа отчупеното му връхче.
Видял това, Хього възкликна:
— Ти си победен! Може и да спечели битката, но от състезанието по изравяне на картофи си изключен.
Метачи и търговци
Черешовите цветове бяха бледи и прецъфтели, а цветовете на магарешкия бодил — оклюмали, тъжно напомнящи за времето преди векове, когато Нара е била столица. Беше малко топло за ходене, но нито Гоносуке, нито Йори можеха да се уморят от път.
Момчето подръпна Гоносуке за ръкава и разтревожено забеляза:
— Този мъж все още ни следва.
Без да спира да гледа напред, Гоносуке отвърна:
— Преструвай се, че не го виждаш.
— Но той е зад нас, откакто излязохме от Кофукуджи.
— Хм-м.
— И беше в странноприемницата, където бяхме отседнали, нали?
— Не оставяй това да те тревожи. Нямаме нищо ценно, което да си струва да се открадне.
— Имаме живота си! Той струва нещо.
— Ха-ха. Аз пазя живота си под ключ. А ти?
— Аз мога да се грижа за себе си.
Йори стегна хватката на лявата си ръка върху ножницата.
Гоносуке знаеше, че мъжът е планинският монах, който предизвика предишния ден Нанкобо, но не можеше да си представи защо може да ги преследва.
Йори отново се огледа и каза:
— Няма го вече.
Гоносуке също погледна назад.
— Вероятно се е уморил.
Пое си дълбоко дъх и добави:
— Все пак това ме кара да се чувствам по-добре.
Тази вечер отседнаха в една селска къща и рано на следващата сутрин стигнаха Амано в Кавачи. Това бе малко селце от къщи с ниски стрехи, зад които течеше поточе от кристалночиста планинска вода. Гоносуке бе дошъл да постави възпоменателната дъсчица на майка си в Конгоджи, наричан връх Коя на жените. Преди това обаче искаше да се види с една жена на име Оан, която познаваше още от дете, за да има човек, който от време на време да гори тамян пред дъсчицата. Ако не успееше да я открие, смяташе да отиде на връх Коя, погребалното място на богатите и силните. Надяваше се това да не се наложи — отиването там щеше да го накара да се чувства като просяк.