Графиня Дьо Шарни

— Питу — каза Бийо, — в момента, в който нещо ми принадлежи, аз мога да го дам на когото искам. Така че, ако умра, когато това нещо ти принадлежи, ти можеш да го дадеш на когото поискаш.

— Аха! Хубаво! — каза Питу, който започваше да разбира. — Тогава, ако ви сполети нещастие… Ама и аз съм един глупак! Няма да ви сполети никакво нещастие!

— Както каза преди малко, Питу, всички сме смъртни.

— Да… Е, добре, наистина, имате право — ще взема завещанието, господин Бийо. Но, разбира се, ако се предположи, че ще имам нещастието да стана ваш наследник, ще имам ли правото да правя каквото поискам с това, което имате?

— Несъмнено, защото ще бъде твое… А на теб, един добър патриот, разбираш ли, Питу, няма да могат да ти намерят цаката, както биха могли да направят с хора, които биха се съюзили с аристократите.

Питу разбираше все по-добре и по-добре.

— Е, добре, така да бъде, господин Бийо — каза той. — Приемам!

— Тогава, понеже това беше всичко, което имах да ти казвам, сложи в джоба си този документ и си почини.

— Защо да го правя, господин Бийо?

— Защото по всяка вероятност утре ще имаме работа или по-скоро днес, тъй като е два часът.

— Излизате ли, господин Бийо?

— Да, имам работа покрай насипа Фьойан.

— И няма да имате нужда от мен?

— Тъкмо обратното, ще ми пречиш.

— В такъв случай, господин Бийо, ще хапна един залък…

— Вярно! — провикна се Бийо. — А аз забравих да те попитам дали не си гладен!

— О! Това е защото знаете, че аз винаги съм гладен — каза Питу, смеейки се.

— Няма нужда да ти казвам къде е шкафът с храната…

— Не, не, господин Бийо, не се безпокойте за мен… Само че ще се върнете тук, нали?

— Ще се върна.

— Иначе ще трябва да ми кажете къде бих могъл да ви намеря.

— Няма нужда! До един час ще бъда тук.

— Е, добре, вървете!

И Питу се зае да търси храната с онзи апетит, който при него, както и при краля, никога не намаляваше, независимо от събитията, докато Бийо се запъти към насипа Фьойан.

Ние знаем какво щеше да прави.

Едва беше стигнал там, когато в краката му падна един камък, последван от втори, после от трети, съобщавайки му, че онова, от което се бе страхувал Петион, се беше случило и че кметът е пленник в Тюйлери.

Веднага, според получените инструкции, той се яви в Събранието, което, както видяхме, изиска явяването на Петион.

Освободен, на Петион не му оставаше нищо друго, освен да прекоси Събранието и да се върне в Кметството, оставяйки колата си да го представлява в двора на Тюйлери.

От своя страна, Бийо се прибра у дома и намери Питу да довършва вечерята си.

— Е, добре, какво ново, господин Бийо? — попита Питу.

— Нищо — отвърна Бийо, — освен че денят изгрява и небето е червено като кръв.