Вина
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Ейб Глицки [bg] #2
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-27-4
- Переводчик: Милена Кардалева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Вина». Краткое содержание книги:
Докато процесът върви към кулминацията си, докато уликите се променят и свидетелите се дискредитират, докато Фаръл се издига до висоти, които никога не е предполагал, че може да достигне, от миналото на Духър изниква една жена. Нейната история ще промени ролята на почти всички участници в тези събития и ще даде началото на верижна реакция на истина и насилие, която ще обърне завинаги живота на много хора.
Вина не престава да смайва до последната си страница и е не само роман за престъплението и наказанието, а потресаваща драма за моралната отговорност и несигурното правосъдие, за семействата, свързани с лоялността и разделени от трагедията и предателството.
Вина е един от най-напрегнатите романи в съвременната литература — истински шедьовър.
Successful lawyer Mark Dooher has killed his wife of 20 years in order to marry a beautiful young female colleague. But suspicions of his guilt begin to tear his life apart, as the homicide chief gets closer to the truth.
Странното червено небе бе придобило седефен цвят и Духър разхлаби вратовръзката си. Той пиеше някакво питие с цвят на кехлибар без лед, обикаляше наоколо, облягаше се на ръба на бюрото, отиваше до фотьойла или до плъзгащите се прозорци. Нещо е нервен, помисли си Глицки. Което си беше в реда на нещата. Той знаеше, че хората — дори адвокатите — се стягаха при разговор с инспекторите от отдел „Убийства“. По-подозрително щеше да е, ако не изпитваше никакво притеснение.
— Затова и толкова се изненадах, когато открих, че той просто ми харесва. Говоря за Транг. — Духър въздъхна. — Не искам да го споделям, но това е един от предразсъдъците, които ме преследваха през всички тези години. Навярно ми е вродено. Баща ми изпитваше същото към японците — жълтурковците, той винаги ги наричаше така. Ето, и при мен го има, някои от най-добрите ми приятели също…
Глицки върна разговора в коловоза.
— И как ви се стори във Виетнам?
— Били ли сте там?
Полицаят поклати глава.
— Имам болни колене. От футбола.
— Ами, навярно сте чували — беше кофти.
Глицки бе срещал подобни мнения.
— Участвали ли сте в сражения?
— Ами, да. Попаднахме на засада и повечето момчета от моята част загинаха. — Той отпи голяма глътка от питието си. — Така и не знам как оцелях, а другите момчета… После топлото посрещане у дома беше нещо съвсем специално. — Той вдигна поглед към Глицки. — Известно време изпитвах адска горчивина. Обвинявах за това виетнамците. Задето са съсипали живота ми и така нататък.
— Наистина ли го съсипаха?
Духър посочи с ръка обвитите си с плюш покои.
— Предполагам, че всичко това бяха просто младежки изцепки. Поводи за извинение. Ако хвърлите едно око, ще видите, че животът ми в никой случай не е съсипан. Аз съм щастлив човек.
Изведнъж той щракна с пръсти, отиде зад бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна нещо и го подаде на Глицки.
— Ето това бяха момчетата.
Снимката бе цветна и с рамка. На нея група въоръжени до зъби и вдъхващи страх войници бяха направили всевъзможни страховити гримаси. Духър бе в предната редица, на десния фланг, с отличителни знаци на капитан, а оръжието му бе подпряно до него.
— Държах я ей там, на рафта, преди Транг да дойде за пръв път тук, но се сетих, че може да го оскърбя. Сега май пак ще я върна на мястото ѝ.
Глицки му върна снимката.
— Всички ли са мъртви?
— Точно не знам. Върнахме се трима. Но другите двама не съм ги виждал навярно повече от петнайсет години.
Чаят беше изстинал. Духър пак заобиколи бюрото и остави снимката на старото ѝ място така, че да се вижда хубаво.
— Както и да е. Наистина ме обучиха добре — продължи той. — Да ги мразя. Чарлитата, имам предвид.
— А с Транг какво се случи?
— Ами както става винаги. Срещаш накрая един от тях лично, опознаваш го малко и разбираш, че и те преди всичко са хора. Дълго не исках да виждам никой от тях. Исках да продължавам да ги мразя, разбирате ли? Тъй че и от войната може да се извлече някакъв смисъл. Че е пълна глупост. Всичко ми се струва толкова далечно сега.
— И кой продължаваше да го мрази?
— Транг ли? Не знам.
— Разбрах, че е повдигнал обвинение срещу вас…
Духър се бе настанил в люлеещия се стол. Той се наклони напред и подпря лакти на коленете си.
— Да, формално е така. Беше подал жалба, че някакъв свещеник задигнал парите на една жена. Претендираше за обезщетение, това е всичко. Разбира се, искаше да получи колкото се може повече. Нали това му е работата. Аз защитавам пък интересите на Архиепископията. Нещата така или иначе не бяха напреднали много-много. Такава е нашата работа. Да се съдим. Иначе в личен план бяхме в много добри отношения.
Глицки нямаше основания да се съмнява в думите на Духър. Вярваше, че убиецът е висок силен мъж и макар това описание да отговаряше на външния вид на мъжа срещу него, той в крайна сметка не бе единствения с такова телосложение.
— Питам се дали не е споменавал пред вас за някого — било клиент, било колега…
Адвокатът се замисли продължително.
— Честно да ви кажа, сега не се сещам за никого. Ще се опитам да помисля, ако държите.
— Би било чудесно. — Глицки се изправи, изключи касетофончето и го пусна в джоба си. След това подаде една визитка на Духър.
— Ако нещо се сетите, звъннете. По всяко време.
Духър го придружи до вратата и му я отвори. Приличащите на вата облаци вън през прозореца бяха започнали да се озаряват от уличните светлини.
— Имате ли вече някаква следа, сержант? Кой би могъл да го направи?
— Още не. Раничко е. Но нещо може да изскочи.