Вина

— Наистина ли го съсипаха?

Духър посочи с ръка обвитите си с плюш покои.

— Предполагам, че всичко това бяха просто младежки изцепки. Поводи за извинение. Ако хвърлите едно око, ще видите, че животът ми в никой случай не е съсипан. Аз съм щастлив човек.

Изведнъж той щракна с пръсти, отиде зад бюрото си, отвори едно чекмедже, измъкна нещо и го подаде на Глицки.

— Ето това бяха момчетата.

Снимката бе цветна и с рамка. На нея група въоръжени до зъби и вдъхващи страх войници бяха направили всевъзможни страховити гримаси. Духър бе в предната редица, на десния фланг, с отличителни знаци на капитан, а оръжието му бе подпряно до него.

— Държах я ей там, на рафта, преди Транг да дойде за пръв път тук, но се сетих, че може да го оскърбя. Сега май пак ще я върна на мястото ѝ.

Глицки му върна снимката.

— Всички ли са мъртви?

— Точно не знам. Върнахме се трима. Но другите двама не съм ги виждал навярно повече от петнайсет години.

Чаят беше изстинал. Духър пак заобиколи бюрото и остави снимката на старото ѝ място така, че да се вижда хубаво.

— Както и да е. Наистина ме обучиха добре — продължи той. — Да ги мразя. Чарлитата, имам предвид.

— А с Транг какво се случи?

— Ами както става винаги. Срещаш накрая един от тях лично, опознаваш го малко и разбираш, че и те преди всичко са хора. Дълго не исках да виждам никой от тях. Исках да продължавам да ги мразя, разбирате ли? Тъй че и от войната може да се извлече някакъв смисъл. Че е пълна глупост. Всичко ми се струва толкова далечно сега.

— И кой продължаваше да го мрази?

— Транг ли? Не знам.

— Разбрах, че е повдигнал обвинение срещу вас…

Духър се бе настанил в люлеещия се стол. Той се наклони напред и подпря лакти на коленете си.

— Да, формално е така. Беше подал жалба, че някакъв свещеник задигнал парите на една жена. Претендираше за обезщетение, това е всичко. Разбира се, искаше да получи колкото се може повече. Нали това му е работата. Аз защитавам пък интересите на Архиепископията. Нещата така или иначе не бяха напреднали много-много. Такава е нашата работа. Да се съдим. Иначе в личен план бяхме в много добри отношения.

Глицки нямаше основания да се съмнява в думите на Духър. Вярваше, че убиецът е висок силен мъж и макар това описание да отговаряше на външния вид на мъжа срещу него, той в крайна сметка не бе единствения с такова телосложение.

— Питам се дали не е споменавал пред вас за някого — било клиент, било колега…

Адвокатът се замисли продължително.

— Честно да ви кажа, сега не се сещам за никого. Ще се опитам да помисля, ако държите.

— Би било чудесно. — Глицки се изправи, изключи касетофончето и го пусна в джоба си. След това подаде една визитка на Духър.

— Ако нещо се сетите, звъннете. По всяко време.

Духър го придружи до вратата и му я отвори. Приличащите на вата облаци вън през прозореца бяха започнали да се озаряват от уличните светлини.

— Имате ли вече някаква следа, сержант? Кой би могъл да го направи?

— Още не. Раничко е. Но нещо може да изскочи.