Убий императора

Варягът се облиза, все едно усещаше вкуса на идващата сполука и закрачи с още по-широки крачки. Хората го разпознаваха отдалеч и му правеха път. Знаеха кой е, знаеха и за избухливия му нрав и предпочитаха да си нямат работа с него. Тепърва щяха да му правят път! И то не само обикновените хора.

"Дали да не се оженя отново?" – лениво си помисли Ингерн. – "Ще си взема някоя добра женичка от сестрите на императора, нищо че са доста по-млади от мен. Михаил има цели пет, все ще намери една за мен. След това ще натоваря няколко кораба със стоки и ще ги пратя на изток. Ще взема екипаж само от моите хора. Те знаят как се плава в опасни води. Ще закарам на арабите оръжия и ризници – Михаил ще ми разреши, какво като воюваме срещу тях? В замяна ще вземем подправки и коприна. След това ще пратя още кораби. После още повече" – мислеше си щастливо Ингерн и виждаше как изпраща флотилията си от портата "Света София". – Ще стана логотет или протостратор, може да поверят на мен войната на изток. А един ден, когато се завърна начело на верните ми легиони... кой знае, може да стана и император!"

Унесен в щастливи мисли за бъдещето, варягът не усети как краката му сами го отнесоха до IV военна порта. Беше чул за напрежение сред войниците, за ширещи се слухове срещу императора и неговото семейство. Ингерн искаше да провери на място за какво става дума. И да повдигне духа на бойците. Особено след земетресението, което можеше да увеличи слуховете и сплетните.

"Как може императорът да не е угоден Богу, щом е готов да се ожени за дъщеря ми? – мислеше си Ингерн, все така стиснал шлема си под мишница. – Ще разбера кой мъти главите на тези глупаци и ще го накарам да съжалява за това!"

Малко преди да стигне до казармите, някой го извика по име.

Варягът спря, огледа се и видя между къщите в близката улица нечия закачулена сянка. Бе започнало да се стъмва, мракът бавно навлизаше в града и на късогледия Ингерн му се наложи да присвива очи, докато различи непознатия.

– Ти ли си? – каза накрая варягът, разпознал непознатия, и тръгна към него. – Защо се криеш в сенките като някой престъпник? Или вече си разбрал къде ти е мястото?!

– Точно така, точно така – събеседникът му го хвана под ръка и го поведе настрани. Тук нямаше много сгради, между постройките се простираха широки поляни, обрасли с високи треви, храсти и дървета. Някъде избуха бухал, друг му отговори.

– Къде ме водиш? – недоволно попита Ингерн. – Отнасяй се с необходимото уважение към тъста на императора!

– Точно това и правя – отговори му закачуления, обърна се към него и заби ножа си в гърлото му.

Ингерн се опита да изтегли острието, но само разряза пръстите си. Чувстваше как кръвта му плисва навън, пред очите му причерня, краката му се подкосиха и той се свлече на земята. Шлемът му се търкулна далеч встрани и се скри в тъмната трева.