Братя по оръжие [bg]

— Да.

— И са ви отвлекли. А критикувате моите виждания за личната безопасност!

— Да. — Галени отвори очи. — Хм, не. Първо обядвахме.

— Обядвали сте с онзи тип? Или… да не е била жена? Красива ли беше?

— Не. Беше мъж. Но се опита да ме подкупи.

— Успя ли?

И в отговор на смразяващия поглед на капитана Майлс прибави:

— Помъчете се да възпроизведете разговора, моля ви.

Галени сбърчи лице. Фалшификати и оригинали, истини и лъжи — как можеха да се проверят точно тук?

— Казах му да се разкара — високо отвърна Галени, така че онзи, който стоеше зад холокамерата, непременно да чуе думите му. — Още тогава трябваше да проумея, че ми е разкрил прекалено много, за да ме пусне. Но двамата си разменихме взаимни обещания, аз се обърнах с гръб към него… оставих чувствата си да надделеят над здравия ми разум. За разлика от него. И така се озовах тук. — Капитанът махна с ръка към тясната килия. — Няма да е за дълго. Докато той не преодолее пристъпа си на сантименталност. А накрая и това ще стане. — Галени предизвикателно погледна към лампата.

Майлс си пое дъх през зъби. Трябва да е била страхотна среща. О, да. — Капитанът отново затвори очи, сякаш се мъчеше да избяга от Майлс и от цялото това положение.

Скованите му, болезнени движения загатваха за мъчения…

— Настояваха ли да промените решението си? Или ви разпитваха по стария жесток начин?

Галени повдигна клепачи и докосна лилавото петно под лявото си око.

— Не, те използват фаст-пента. Фаст-пента. Нямаше нужда от мъчения. Подложиха ме на разпити три-четири пъти. Вече знаят почти всичко за охраната на посолството.

— Тогава от какво са тези следи?

— Опитах се да избягам… вчера, струва ми се. Тримата главорези, които се справиха с мен, са адски гадни, уверявам ви. Сигурно все още се надяват, че ще се предам.

— Не можехте ли да се престорите, че капитулирате, поне докато избягате? — раздразнено попита Майлс.

Очите на Галени яростно проблеснаха.

— Никога — изсъска той. После гневът му се изпари с изтощена въздишка. — Навярно наистина трябваше. Но вече е твърде късно.

Дали наркотиците не бяха повредили мозъка на капитана? Щом хладнокръвният Галени бе допуснал чувствата му до такава степен да помътят здравия му разум, е, тези чувства трябваше да са ужасно силни.

— Не вярвам да се хванат на предложение за съдействие от моя страна — мрачно рече Майлс.

— Едва ли — с обичайния си провлечен говор отвърна капитанът.

— Ясно.

Няколко минути по-късно Майлс отбеляза:

— Не е възможно да е клонинг.

— Защо?

— Всеки клонинг, отгледан от мои клетки, би трябвало да изглежда… хм, почти като Иван. Над метър и осемдесет и с… нормално лице и гръб. Със здрави кости, а не сухи съчки като моите. Освен ако — ужасна мисъл, — лекарите през целия ми живот не са ме лъгали за гените ми.