Непокорна кръв [bg]

Когато се разделихме, слънцето вече се беше спуснало ниско над хълмовете, но ние се намирахме достатъчно далеч от долината, за да видим синевата на океана, която блещукаше на хоризонта.

— Така — каза тя. — Изглежда, никога повече няма да видя кръчмичката си, но пък ти благодаря. Ти ще се оправиш ли?

Аз се обърнах и погледнах към долината.

— Той така и не ме видя.

— Донал те видя, обаче.

— Да, но аз съм глупакът на селото. Ще решат, че ти си ударила Макийн — отвърнах аз, помръдвайки с рамене.

— Да. Вярно е, че мога и че с удоволствие бих го направила.

— Ще се оправя — повторих аз. — Ти по-добре тръгвай. Колкото се може по-далеч оттук.

Тя се наведе напред и аз усетих сухите й устни върху бузата си и миришещия й на уиски дъх върху кожата си.

— И вие се махайте оттук, ти и брат ти. Мисля, че и за вас идва времето да си вървите.

— Да. — Имах неприятното чувство, че беше права. Хванах повода на понито и стиснах възлестата й ръка около него. — Тръгвай, Ма.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Нали ти казах.

— Какво?

— Ще бъда на ваша страна. Суеверията се оказаха верни, нали?

— Да — промърморих аз.

Гледах как тя и понито й поеха по билото на хълма; полата й беше запретната върху голите й груби крака, а понито вървеше бавно и с достойнство по обраслия с прещип хълм и гонеше досадните мухи с опашката си. Тя повече не се обърна.

Това беше последният път, когато видях Ма Синклер. Никъде не я открих жива, но не я намерих и в някой вонящ затвор, нито я чух да пищи в някоя клада, затова ми се иска да мисля, че е успяла да си намери някое друго местенце. Надявам се, че е открила някое селце, където са харесали уискито й и са нямали нищо против лечителските й умения, отварите й и красивото й съсухрено лице. Ще ми се да мисля, че е оцеляла в този лов на вещици и всички други, които последваха, но така и не можах да разбера със сигурност.

Обърнах се към селото, чиито пушеци от комините едва се виждаха в далечината, и се затичах натам.