Звездите като прах
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите като прах». Краткое содержание книги:
Заедно с романите „Камъче в небето“ и „Космически течения“, „Звезди като прах“ се явява една предистория на цикъла за Фондациите.
При въженото свързване човек трябваше да разчита изцяло на скафандъра си. Приближаващият се към тях лингеец бе облечен в масивен метален скафандър, чиито съчленения изискваха доста усилия, за да се движат. Дори от подобно разстояние Байрън виждаше съвсем ясно резките механични потрепвания на ставите, докато преминаваха от едно гнездо в следващото.
Изключително важно беше скоростта на двата кораба в пространството да бъде еднаква. Достатъчна бе лека промяна в посоката на полета и въжето щеше да се скъса, изпращайки привързания за него човек на пътешествие, от което връщане назад нямаше.
Лингеецът се движеше бързо и уверено. Едва когато наближи достатъчно, видяха, че не се прехвърляше от ръка на ръка. Всеки път, когато захващаше въжето, той политаше рязко напред в пространството, а после протягаше другата ръка, за да се улови отново.
Все едно, че прескачаше от клон на клон. Космонавтът беше като блестящ металически гибон.
— Ами ако пропусне въжето? — попита Артемизия.
— Изглежда доста обигран — рече Байрън. — Ако наистина изпусне въжето, скафандърът му ще блести достатъчно ярко на слънцето и ще можем да го открием.
Лингеецът беше съвсем близо до кораба. Още малко и излезе извън пределите на видеопанела. След няколко секунди се чу тропот по корпуса на кораба.
Байрън дръпна ръчката, която включваше сигналните светлини на външния въздушен шлюз. След миг, сякаш в отговор на настойчивото чукане отвън, външният люк се премести встрани. Нещо изтрополи зад стената на пилотската кабина. Люкът се затвори, стената на кабината се плъзна и посетителят влезе в помещението.
Скафандърът му беше покрит със скреж, той покриваше дори лицевото стъкло на шлема и превръщаше човека в снежнобяла статуя. От него лъхна хлад. Байрън засили отоплението и от вентилационните шахти повя горещ въздух. Ледът по скафандъра се стопи почти мигновено.
Лингеецът вдигна плътните си ръкавици и задърпа нетърпеливо закопчалките на шлема, сякаш се задушаваше от снежната слепота. Скафандърът се разхерметизира с тихо свистене и повеят на въздуха разроши косите му.
— Ваше превъзходителство! — възкликна Джилбрет. Сетне се извърна триумфиращо към Байрън и добави: — Това е самият Монарх!
Байрън гледаше втрещено посетителя, след това изрече с дрезгав глас:
— Джонти!
ГЛАВА ХIII
Монархът остава
Монархът постави грижливо скафандъра встрани и се настани в най-удобното кресло.
— От доста време — заговори той — не бях се подлагал на физическо натоварване. Казват, че научиш ли нещо, никога не го забравяш и както изглежда, това важи и за мен. Здравей, Фаръл! Милорд Джилбрет, моите почитания. А това, доколкото си спомням, е дъщерята на Управителя, лейди Артемизия!
Той пъхна дълга цигара между устните си и я запали, поемайки дълбоко. Въздухът се изпълни с приятния аромат на фин тютюн.
— Не очаквах да те срещна толкова скоро, Фаръл — добави Монархът.
— Или може би никога? — рече навъсено Байрън.
— Човек никога не знае — съгласи се Монархът. — Естествено, след като получих послание от една-единствена дума — „Джилбрет“, след като знаех, че същият този Джилбрет не може да управлява космически кораб, след като самият аз бях изпратил на Родиа един млад човек, който можеше да управлява космически кораб и нищо чудно да е отвлякъл тиранийски крайцер, опитвайки се да избяга след като в края на краищата, ми беше докладвано, че единият от пътниците на кораба бил млад човек с аристократична осанка, заключението идваше от само себе си. Така че не съм изненадан да те срещна тук.
— И все пак си изненадан — настоя Байрън. — Ни най-малко не си очаквал да ме срещнеш. Нали ти ме изпрати на сигурна смърт! Нима смяташ, че ме бива по-малко от теб в умозаключенията?
— Имам много високо мнение за теб, Фаръл.
Монархът го разглеждаше съвършено невъзмутимо и Байрън се почувства неудобно от невъздържания си изблик на възмущение. Той се обърна с гневно изражение към събеседниците си.
— Този човек е Сандър Джонти — същият онзи Сандър Джонти, за когото вече ви разказвах. Може да е Монархът на Лингейн и на още петдесет планети, но за мен ще си остане Сандър Джонти.
— Значи той е човекът, който… — заговори Артемизия.
— Овладей се, Байрън — прекъсна я Джилбрет. — Да не си полудял?