Мръсницата е мъртва

Въпреки че мисис Грийн бе оставила парното, което и без това не отопляваше всички стаи, отчасти пуснато, апартаментът изглеждаше студен и неприветлив. Би било добре да имаше някой да го посрещне: разбира се (и особено), Кристин… или Айлийн, или Фиона; дори, като си помислеше, самата всяваща ужас Неси. Но нямаше никой. Луис не бе идвал да прибере напъханите в пощенската кутия неща и Морс извади две коледни картички в бели пликове (първата от застрахователната компания с факсимиле от подписа на директора) и двата неделни вестника. Тези вестници, въпреки че от време на време имаше известна промяна в заглавията, неизменно отразяваха конфликта в съзнанието на Морс между интелектуалното и просташкото: избора между първа страница на единия — „Синодът дискутира отделянето на църквата от държавата“, и първа на другия — „Шест седмичното изпитание на роб на секса в подплатен с коприна ковчег“. Ако Морс избереше последния (както всъщност той направи), поне имаше извинението, че несъмнено това бе по-хубавото заглавие. И тази неделя, както обикновено, той прелисти страниците със снимки на едрогърди красавици и специалните хроники за интригите в Холивуд и мелодраматичните изневери. После си направи чаша нес кафе (което доста предпочиташе пред „истинското“), преди да се разположи и да прочете за последните колебания на световните фондови борси и мрачните перспективи за милионите болни и гладуващи в развиващите се страни по света.

В пет и половина телефонът иззвъня и Морс разбра, че единственото му желание бе това да е Кристин.

Беше Кристин.

Не само че бе открила рядката (и изключително ценна) книга, която Морс търсеше, но в продължение на около час тоя следобед („Не казвайте на никого!“) бе прегледала съответните страници и бе открила („Не се разочаровайте!“), че само една кратка страница бе посветена на интервюто на Самюел Картър с вече остаряващия Уолтър Таунс по повод на процеса на лодкарите.

— Чудесно! — каза Морс. — Откъде се обаждате?

— От…а, а-а… от къщи. (Защо това колебание?)

— Може би…

— Слушайте! — прекъсна го тя. — Преснимах го. Да го пратя ли по пощата? Или бих могла…

— Бихте ли го прочели бързо по телефона? Казвате, че е много късо?

— Не чета много добре.

— Затворете телефона — аз ще ви позвъня! Така ще можем да говорим, колкото си искаме.

— Знаете ли, аз не съм толкова зле финансово.

— Добре — карайте тогава!

— Страница 187, започвам — готов ли сте?

— Готов съм, госпожице!