Кухият човек

Полицаят се бе настанил отпред и говореше по радиото, когато една тойота 4×4, която се движеше на изток, спря до тях. От прозореца се подаде женска глава.

— Здрасти, началство. Кого си прибрал отзад, Колинс?

— Добър ден, мис Морган. Някакъв скитник.

Жената се взря в Бремън. Имаше издължено слабо лице с изпъкнали скули и кожа с по-силен загар от този на полицая. Очите й бяха толкова светлосиви, че изглеждаха почти прозрачни. Косата й бе прибрана назад, прекалено тъмночервена, за да бъде това естествения й цвят. Бремън предположи, че е на около петдесет години.

Но не външността й го шокира. Бе си позволил да се съсредоточи върху мислите й, но такива просто нямаше. Тези на ченгето бяха бавни, сърдити и нетърпеливи; долавяше потоци, идващи откъм пътя и дори откъм междущатското шосе на осем мили по-назад, но от жената не се излъчваше нищо. Там, където би трябвало да бучи смесицата от впечатления, думи и спомени, имаше само шумно стържене… някакъв бял мозъчен шум, наподобяващ бръмченето на електрически вентилатор в малка стая. Все пак имаше нещо зад тази шумова завеса, но мислите бяха с размити очертания, като мяркащите се и изчезващи образи на телевизионен екран, изпълнен с електронни снежинки.

— Ти да не би да си арестувал човека, дето щеше да идва при мен по обявата ми, а Хауърд?

Гласът й бе изненадващо дълбок, самоуверен и леко насмешлив.

Полицаят вдигна очи към жената. Слънцето проблясна по очилата му. Тойотата бе по-висока от патрулната кола, та той трябваше да я гледа изотдолу.

— Съмнявам се, мис Морган. Това сигурно е човекът, който снощи е изоставил открадната кола на междущатското. Ще го закарам в участъка и ще пратя отпечатъците му по факса.

Мис Морган не откъсваше очи от скитника.

— Как, викаш, му беше името?

— Голдмън — обади се Бремън. — Джереми Голдмън.

— Теб никой не те пита! — скастри го ченгето, като се извърна назад.

— Ами да — каза жената. — Това е името на онзи, дето ми писа в отговор на обявата. — Тя се обърна към Бремън: — Къде, казваш, я прочете? В денвърския вестник?

— В Солт лейк.

Не беше ял от двайсет и четири часа и главата му се въртеше от дългия преход през нощта и утрото над пустинята.

— Точно така, Солт лейк. — Най-после тя удостои с поглед полицая. — За бога, Хауърд, ти наистина си прибрал моя човек. Той ми писа миналата седмица, че заплатата го удовлетворява и че ще дойде да говорим. Солт лейк. Джереми Голдмън.

Полицаят се размърда на седалката си и коланът му изскърца. Радиото шумеше и пукаше. Той се замисли.

— Сигурна ли сте, че името на човека е Голдмън, мис Морган?