Вуду [bg]

В този момент дочу слабо нещо, което прозвуча като детски вик, който отекна по коридорите. Музеят се бе съгласил да разреши през уикенда на ученически групи посещения с преспиване в някои от силно охраняемите зали. Тя поклати глава: както изглежда, бяха готови на всичко, само и само да получат някакви пари.

Когато ехото заглъхна, се появи друг звук: някой почука силно на вратата й.

Тя замръзна и се обърна по посока на шума. Интересно, колко бързо сърцето й започна да тупти силно. Напомни си бързо, че Фиъринг няма да вземе да чука.

Чукането се чу отново. Тя прочисти гърлото си:

— Кой е?

— Агент Пендъргаст.

Това бе неговият глас, добре. Тя бързо се приближи към вратата и я отключи. Агентът стоеше в коридора, облегнат на рамката на вратата, облечен в черно кашмирено палто върху обичайния си черен костюм.

— Може ли да вляза?

Тя кимна и отстъпи. Агентът се плъзна вътре, бледите му очи бързо обходиха лабораторията, преди да се обърне към нея:

— Исках да ви благодаря отново за помощта.

— Не ми благодарете. Готова съм да направя всичко, за да помогна убиецът да бъде предаден на правосъдието.

— Наистина. Точно затова исках да разговаряме. — Той затвори вратата и се обърна към нея: — Предполагам, че каквото и да кажа, няма да успея да ви възпра да продължите собственото си разследване.

— Точно така.

— Настояването да оставите нещата на професионалистите — напомнянето, че излагате собствения си живот на огромна опасност — няма да обърнете внимание на тези думи.

Тя кимна.

Той я гледа изпитателно известно време.

— В такъв случай има нещо, което трябва да направите за мен.

— Какво е то?

Пендъргаст бръкна в джоба си, извади нещо и го притисна към дланта й.

— Носете го около врата си непрекъснато.

Тя погледна надолу. Беше някакъв амулет, направен от пера и малко велурено топче, прикачено към фина златна верижка. Тя леко натисна велура: изглежда съдържаше някакъв прах.

— Какво е това?

— Arret. Амулет, който да ви предпазва.

— Какво?!

— Казано на обикновен език, амулет, който гони враговете.

Тя го изгледа.

— Не говорите сериозно.

— Изключително полезен за спасяване на най-близки членове на семейството. Има и нещо друго. — Той бръкна в другия си джоб и извади торбичка от червен бархет, здраво пристегната с шнур от многоцветна прежда. — Носете го непрекъснато у себе си, в джоб или чанта.

Нора се намръщи.

— Агент Пендъргаст… — Тя поклати глава. Не знаеше какво да каже. Измежду всички хора, които познаваше, Пендъргаст винаги се бе откроявал като олицетворение на непоколебима логика и прагматизъм. А ето го сега, дава й амулет?

Той я погледна, очите му блестяха леко, сякаш четеше мислите й.

— Вие сте антрополог — каза той. — Чела ли сте „Гората на символите“ от Виктор Търнър?

— Не.

— А „Елементарни форми на религиозен живот“ от Емил Дюркем?

Тя кимна.

— Тогава знаете, че някои неща могат да бъдат анализирани и класифицирани, а други не могат. И със сигурност като човек, следвал антропология, разбирате концепцията на феноменологията, нали?

— Да, но… — Тя млъкна.

— Тъй като нашият ум е затворен в тялото ни, не можем да определим крайната истина или неистина. Най-доброто, което сме в състояние да постигнем, е да опишем онова, което виждаме.

— Обърквате ме…

— На тази земя, Нора, съществува мъдрост, която е тайнствена, която е много стара и срещу която не трябва да вървим. Истина ли е? Не е ли? Не можем да знаем. Заради това ще направите ли каквото ви помолих? Ще носите ли тези неща?

Тя погледна амулетите в ръката си.

— Не знам какво да кажа.

— Кажете „да“, моля ви. Защото това е единственото условие, което ще приема.

Тя бавно кимна.

— Много добре. — Той се обърна да си тръгне, след това спря и се извърна да я погледне. — И, доктор Кели?

— Да?

— Не е достатъчно човек просто да носи тези неща. Трябва да вярва.

— Да вярва в какво?

— Да вярва, че те действат. Защото онзи, който ви желае злото, със сигурност вярва. — След тези думи той излезе от офиса и затвори тихо вратата след себе си.