Положи я сред лилиите
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станислава Миланова
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Положи я сред лилиите». Краткое содержание книги:
Резултатът е низ от изчезнали и убити хора, свързани по някакъв начин с Джанет и Морийн.
Когато наемен убиец стреля и по самия Малой, на него не му остава нищо друго освен да разбули загадката.
— Ами да. Стените са тапицирани. Не им личи, но опитайте да ги ударите. Много е забавно. — Той се наклони и удари стената. Юмрукът му не предизвика никакъв звук. — Мисля, че е гума. Между другото, казвам се Дънкан Хопър. Може да сте чували за баща ми Дуайт Хопър.
Доколкото си спомнях, Дуайт Хопър беше някаква клечка в боите и в търговията с темпери. Не знаех, че има син.
— Аз съм Малой — представих се, — Виктор Малой.
Той наклони главата си на една страна и ме загледа втренчено.
— Кой?
— Малой.
— Сигурен ли сте? — сега се усмихваше срамежливо — Казаха ми, че името ви е Едмънд Сийбрайт.
— Не. Малой — отвърнах и отново почувствах мравките да ме полазват по гърба.
— Разбирам — рече той и отново започна да движи пръстите си по ръба на нощното шкафче. Изглежда това му харесваше. — Чудех се дали ще имате нещо против, ако ви наричам Сийбрайт? Бланд ви нарича Сийбрайт. Д-р Салзър също ви нарича така Името върху документите ви е Сийбрайт. Знам, защото убедих Бланд да ми разреши да ги видя. Описали са болестта ви като депресивна лудост. Знаехте ли го?
Устата ми изведнъж пресъхна.
— Ъ-ъ… какво?
— Депресивна лудост. Смея да твърдя, че това са глупости.
— Да, глупости са. — Започнах да усещам, че ми е все по-трудно да говоря и да разсъждавам спокойно.
— Толкова се радвам. Тези с депресиите са доста уморителни. Не мислех, че вие сте такъв и го казах на Бланд. Той обаче е много глупав — съвсем необразован човек. Никога не слуша какво му говоря. Страхувам се, че няма да ви хареса. Твърди, че съм параноик, но това е абсолютна глупост. Имахме страхотен спор по тоя въпрос днес сутринта и той ми зае тази книга. В нея е казано всичко за параноята. Действително много интересно. Но аз нямам нито един от симптомите. Има много интересна глава и за депресивната лудост. — Той прокара пръсти по ръба на шкафчето и добави: — Имате ли халюцинации?
Отвърнах, че нямам.
— Толкова се радвам. — Той наистина изглеждаше доволен. — Все пак е необичайно да си мислите, че името ви е Малой, нали? А може би само си въобразявате?
Казах много бавно и отчетливо:
— Никак не е необичайно, защото по една случайност името ми наистина е Малой.
— Разбирам. — Той се пресегна за книгата и започна да прелиства страниците. — Тогава, щом не сте Едмънд Сийбрайт, защо сте тук?
— Това е дълга история — отвърнах и изведнъж ми се стори невероятно важно да накарам този рус млад мъж да ми повярва Ако той не го направеше, от кого ли трябваше да го очаквам? — Аз съм нещо като частен детектив и работя по един случай Открих, че д-р Салзър е отговорен за убийството на Юдора Дру. Твърде сложно е, за да се впускам в подробности, но с две думи — бях отвлечен заради това, което открих. — Не знам как успях да го произнеса. Звучеше ужасно, но ако все пак исках да спася живота си, не бих могъл да го кажа по-меко. Когато видях по лицето на Хопър да се изписва любезна недоверчивост, усетих как в мен полека започна да се надига паника.
— Д-р Салзър? — рече той и се усмихна чаровно. — Убиец? Това звучи интересно. А вие сте нещо като детектив, така ли? Наистина ли?
— Вижте сега — започнах и се опитах да се изправя в леглото. — Знам какво си мислите. Смятате, че съм луд, нали?
— Разбира се, че не, мистър Сийбрайт — отвърна той любезно. — Нищо такова не си мисля. Знам, чене сте добре, но не сте луд: наистина не сте, сто на сто.
Облизах пресъхналите си устни.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се.
Но по лукавото, развеселено изражение на лицето му разбрах, че лъжеше.
II
Хопър ми каза, че около девет часа Бланд ще дойде да загаси лампата.
— След около пет минути — уточни той, като погледна часовника си. — Бланд ми позволя да нося часовник, защото му давам по сто цигари на седмица. Баща ми ги праща, но, разбира се, на мен не ми е позволено да пуша. Изглежда си мислят, че ще подпаля леглото. — Той се засмя и откри малки равни бели зъби. — Смешно наистина, но смятам, че са напълно прави.
Опитвах се под прикритието на чаршафа да измъкна ръката си от белезниците. Веднъж само да се освободя, рекох си, нищо, дори автоматична пушка, не би могло да ме спре да се махна от това място. Белезниците обаче плътно обгръщаха ръката ми и нямаше на-чин да я измъкна, освен ако не я отрежех или не разполагах с ключа.
— Какъв ден сме днес? — попитах неочаквано.
Хопър отвори едно от чекмеджетата на нощното шкафче и погледна календара.
— 29 юли. Нямате ли си календарче? Утре ми е юбилей, ще се навършат три години, откакто съм тук.
Но аз не го слушах. Наложи ми се да мисля дълго и напрегнато, преди да си спомня, че бе 24-ти юли, когато Морийн ме бе отвела в убежището си. Пет дни! Пола и Кермън щяха да ме търсят. Щяха ли да се сетят да проверят тук? Но дори и да им дойдеше наум, че може да съм тук, как щяха да се доберат до мен? Салзър имаше закрилата на Брандън, а Брандън нямаше да иска и да чуе, каквото и да му кажеше Кермън. Ако Шерил — а аз бях сигурен, че мъжът с алената фланела беше Шерил — не беше напълно уверен, че тук никой не може да ме открие, нямаше ли да изпрати един куршум в главата ми и да ме хвърли в морето? Защо, между другото, не го беше направил? Може би не искаше да убива. Стивънс не беше убит. Смъртта му бе настъпила случайно. Но Салзър не се спираше пред убийствата — освен ако Дуон не бе превишил заповедите му. А може би, помислих си, дори щеше да е по-добре да бяха ме убили, отколкото да прекарам остатъка от дните си в тапицирана килия като тази.