Мнимата дукеса

Электронная книга - «Мнимата дукеса». Краткое содержание книги:

Бляскавият Париж от времето на Краля-слънце Луи XIV показва на бедната Виолен само своите сенчести страни. Тя трябва да отблъсква перверзните домогвания на самозабравили се властници. А когато подарява сърцето си на чаровния виконт Дьо ла Шез, научава, че той също участва в кликата на развратния кралски брат, устройваща дяволски литургии и загадъчни жертвоприношения. Виолен трябва да се бори за своя любим…

Перейти на страницу:

Виконтът отбягна пронизителния поглед на черните очи. Смуглото му лице леко поруменя.

— Благодарен съм ви за тази обич. Но това не ви задължава да бъдете снизходителни към мене заради сакатия ми крак. Ще свикна да се справям някак.

— По дяволите, Раймон! Между нас няма място за такива надути превзетости! — Рядко, много рядко се случваше графинята да не успее да овладее буйния си темперамент. Двамата мъже я погледнаха стреснати, но и с известно пренебрежение.

Това вече я накара да се откаже от толкова усърдно поддържаната фасада на спокойствие и неизменна ведрост. Графинята скочи и застана пред сина си.

— Погледни ме в очите и повтори, че изобщо не си знаел с какво нетърпение чакаме вест от тебе! Че не знаеш колко треперим за живота ти! Какви са тези глупави съмнения? Не зная какво ми се иска повече: да те разтърся хубавичко или да те прегърна. Но трябва да знаеш, че съм недоволна от тебе. Заради глупостите, които наговори, но и за тези, които си допуснал. Трябва да се постараеш да сложиш край на всичко това.

Тя се извърна рязко, привдигна разлюлените си поли и се запъти към вратата. Едва не се сблъска с някаква прислужница — задъхана и объркана, бе забравила дори да почука. Момичето смутолеви някакво объркано извинение, на Раймон сбърчи чело. Не бе виждал Лаура толкова разтревожена.

— Какво има, Лаура?

Младата жена машинално подклекна в реверанс и се приближи бързо към него. Стискаше в ръката си лист, който подаде на виконта.

— Мадам… Няма я. Мислех, че е в килера с билките, но като се прибрах… Не я намерих никъде. В цялата къща… Това писмо… беше на тоалетната масичка.

Раймон разгъна листа и прочете няколкото реда. Графинята видя, как лицето му посивя. Той изруга, смачка листа и го захвърли към камината в другия край на стаята. След това излетя навън, без да каже дума. Мъчителното накуцване, което майка му едва сега забеляза, я разстрои не по-малко от цялото му поведение. Не бе виждала досега сина си в такова състояние.

Тя изтича и взе смачкания на топка лист, който, слава Богу, не бе попаднал в огъня. Прочете няколкото думи, въздъхна и подаде мълчаливо листа на съпруга си. Недоумяващ, графът зачете полугласно:

Любими мой, Обещайте ми, че ще позволите да сменяват редовно превръзката на крака ви. Лаура има достатъчно от лековитата мас. Ще моля Сен Мишел да бди над вас! Оставям ви моята любов.

Виолен

Графът се обърна към съпругата си.

— Сдържала е дадената дума. Е, сега остава да решим, скъпа моя, какво е това момиче. Светица или лека жена?

— Какво смятате вие?

Графът сви рамене. Писмото на Виолен бе трогнало и двамата, но съвсем не се връзваше с острите обвинения на Диан… Но и двамата знаеха, че на правдивостта на баронесата не може да се разчита. Тя бе склонна да представя всичко така, както е най-изгодно за нея.

— В едно обаче съм сигурен. Че тя е достатъчно красива, за да предизвика ревността на жена като Диан, превърнала красотата в свое божество — усмихна се графът.

В това време техният първороден син се бе изправил посред зеления салон, вперил недоумяващи очи в Лаура.

— Нищичко… Нищичко не е взела, мосю — скимтеше Лаура с плачевен глас. — Свалила е и роклята, която облякохме днес. Оставила е всичко. И пръстена, и перлите… Господи, нищичко…

— Благодаря, Лаура. Свободна сте.

Повелителният тон стъписа и без това обърканото момиче и то хукна навън разплакано.

Виконтът се озърна из стаята. Свещите бяха запалени. Очарователното безредие на тази женска стая доказваше сякаш, че Виолен е изтичала само за малко навън и ще се върне всеки момент. На тоалетната масичка с изящни вити крачета, цялата в бяло и златно, Раймон видя перлите, оставени внимателно до въртящото се сребърно огледало. До тях имаше една ефирна носна кърпа с дантели и малки бурканчета с помади и червила, които Виолен толкова рядко използваше. От всичко се долавяше аромат на рози — нейният аромат… Досега Раймон не се бе замислял дали това е някакъв парфюм… Беше си отишла.

Кога е станало? Защо? Щом като го обича, както е написала там, защо ще иска да го остави? Може би се е изплашила от пристигането на графа и съпругата му. О, достатъчно поводи бе имал вече да се убеди в непреклонното й упорство, в онази проклета гордост, от която бе изтъкана Виолен, цялата, до пръстчетата на ръцете. Познаваше и сърцатата й решителност, толкова необичайна за момиче на нейната възраст и с нейното положение…

Облъхнат от нейния нежен аромат, му идеше да й откъсне очарователната главичка! Как може изобщо да й хрумне да го напусне? Нима връзката между тях означава за нея толкова малко? Дали се страхува, че той ще се срамува да признае за нея на родителите си… Изобщо не каза нищо… О, той би могъл да разсее тези нейни глупави опасения…

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?