Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Така си размишлявах в часовете на униние и самота, но като гледах добродетелите на моите съседи, техния дружелюбен и доброжелателен характер, аз убеждавах сам себе си, че ако разберат с какво възхищение гледам на достойнствата им, не може да не се смилят над мен и да не ми простят уродливия външен вид. Нима ще прогонят от прага си същество, макар и с чудовищна външност, което е помолило за тяхното съчувствие и приятелство? Реших поне да не се поддавам на отчаянието, а да се подготвя възможно най-добре за срещата, която ще реши моята съдба. Отложих събитието с няколко месеца, защото значението, което придавах на успешния му изход, ме изпълваше със страх от евентуалния провал. Освен това ежедневният опит така развиваше ума ми, че не ми се искаше да предприема нещо, преди времето да е прибавило още към помъдряването ми.
Междувременно в къщата настъпиха няколко промени. Присъствието на Сафи донесе радост на обитателите, но освен това забелязах, че и животът им стана по-охолен. Феликс и Агата прекарваха повече време в забавления и разговори, а в труда им помагаха прислужници. Не бяха богати, ала сега в къщата цареше доволство, щастие и безоблачно спокойствие, докато аз с всеки изминат ден все повече се тревожех. Познанието, което трупах, ми даваше по-ясно да разбера, че съм само един жалък прокудените. Вярно е, че хранех надежди, но те се стопяваха, щом зърнех отражението си във водата или сянката, образувана от лунната светлина, колкото и да бяха смътни и нетрайни.
Опитвах се да превъзмогна тези страхове и да си вдъхна сили за изпитанието, на което бях решил да се подложа след няколко месеца; понякога даже позволявах на мислите си, неконтролирани от разума, да се понесат към райските градини и се осмелявах да си представям във въображението прекрасни дружелюбни създания, които ми съчувствуват и ме изваждат от мрачното състояние на духа; техните ангелски лица сияеха с утешаващи усмивки. Но това бяха само мечти; аз си нямах Ева да разсее тъгата ми и да сподели мислите ми; аз бях сам. Спомних си молбата на Адам към създателя си. А къде беше моят създател? Той ме бе изоставил — и аз го проклех с ожесточено сърце.
Така мина есента. С учудване и мъка наблюдавах как листата вехнат и се ронят от дърветата, а природата си възвръща голия и мрачен вид, както първия път, когато видях гората и чудната луна. Но аз не обръщах внимание на студеното време; бях по-добре приспособен към студа, отколкото към жегата. Ала най-голямата ми радост бяха цветята, птиците, веселото, гиздаво лято; когато те ме изоставиха, аз започнах отново да съсредоточавам вниманието си върху обитателите на къщата. Отминалото лято с нищо не намали щастието им. Те се обичаха и си съчувствуваха, радостите им зависеха един от друг и не се нарушаваха от промените, настъпили в природата. Колкото повече ги наблюдавах, толкова по-силно ставаше желанието ми да ги моля за закрила и доброта, сърцето ми жадуваше тези прекрасни хора да ме опознаят и обикнат; върхът на мечтите ми бе да видя ласкавите им погледи, обърнати с обич към мен. Не смеех да допусна вероятността да се отвърнат с отвращение и презрение. Нито един просяк не бе изгонен от прага им. Вярно, че аз щях да искам повече от храна и приют — имах нужда от доброта и съчувствие, но не мислех, че съм недостоен за това.
Зимата напредваше; откак се бях събудил за животи, и природата настъпи пълен кръговрат. Вниманието ми се съсредоточи изцяло върху плановете как да се представя на моите покровители. Кроях какви ли не проекти и накрая се спрях на един: да вляза в къщата, когато там е само слепият старец. Бях достатъчно умен, за да съобразя, че неестествената ми уродливост бе главният източник на ужас за онези, които ме бяха видели. Гласът ми обаче, макар и дрезгав, не бе страшен; затова реших, че ако в отсъствието на децата предразположа към себе си стария дьо Ласей и се сдобия с неговото посредничество, бих могъл да спечеля и търпимостта на младежите.
Един ден, когато слънцето ярко осветяваше червените листа, настлали земята, и разпръскваше радост, но не и топлина, Сафи, Агата и Феликс се отправиха на дълга разходка, а старецът сам пожела да остане у дома. Когато децата му тръгнаха, той взе китарата си и изсвири няколко тъжни, но нежни мелодии, по-тъжни и по-нежни от всичко, което бях слушал преди. Отначало лицето му изразяваше удоволствие, но постепенно видът му стана замислен и удоволствието се смени с тъга, а след малко даже остави инструмента и дълбоко се замисли.