Мейдей

— Забрави! — рече й.

Тя остави микрофона.

Минутите неумолимо летяха. Внезапно иззвъня вътрешният телефон. Шарън Крендъл грабна слушалката от конзолата.

— Барбара! — Заслуша се. — Добре. И внимавай. Обаждай се на всеки три минути. Късмет! — Затвори телефона и се обърна към Бери. — Пилотите. И двамата са мъртви. — После додаде: — Самолетът е ваш, господин Бери.

— Благодаря.

Крендъл си спомни одобрените от правителството процедури при подобни ситуации. Технически погледнато самолетът беше под нейно ръководство. Всъщност Барбара Йоширо бе най-старшият оцелял член на екипажа. Но какво значение имаше това? Барбара ли ще управлява самолета? Или Шарън? Беше невъзможно. Пълен абсурд.

Бери се опита да прикрие чувствата си.

— Добре. Хайде да поговорим за тази кабина. Има ли например някакво друго устройство за подаване на сигнал за помощ? Ето… какво е това?

Тя погледна червения бутон, посочен от Бери, и поклати глава.

— Не зная.

Бери реши да я остави на спокойствие и да й даде възможност да помисли. Мислено раздели кабината на шест зони и започна бавно да изследва тази, която се намираше долу, вляво от него. Огледа внимателно всяко копче, бутон и индикатор. Знаеше за какво се използват някои от тях, но повечето му бяха абсолютно непознати. Започна да запаметява местоположението на различните прибори и контролни механизми.

— А какво ще кажеш за компютърната видеосистема? — изведнъж попита тя.

— Какво?

— Компютърната система за връзка. Опита ли с нея?

— За какво говориш.

— За компютърната видеовръзка. Ето това нещо.

— Тя посочи една клавиатура, монтирана между седалките на пилотите, малко под радиопредавателите. — Виждала съм членовете на екипажа да я използват често. Пишат на клавиатурата. И получават съобщения в отговор. — Тя посочи един малък видеоекран, разположен централно в долната част на панела. — Чрез тази система се свързват с контролно-диспечерския център в Сан Франциско.

Бери се загледа в устройството. Беше го забелязал и по-рано, но бе решил, че това е още едно от многото неизвестни за него нововъведения. Предположил бе, че екранът е някакъв радар. Сега изведнъж му просветна. Беше чел за тази система — начин за дискретна електронна връзка със самолетите на компанията. Повечето авиокомпании я използваха, за да общуват с екипажите си, без да прибягват до общите радиочестоти. Обърна се към Шарън.

— Знаеш ли да работиш с това?

— Не. Но мисля, че те просто пишеха, използвайки клавиатурата. — В гласа й се прокрадна вълнение. — Давай. Нямаме какво да губим. Когато светне зелената лампичка, тогава системата е включена. Ето. Тази лампичка трябва да свети зелено.