Жената в бяло

Свих инстинктивно по алеята под прозореца на моето ателие, където я бях видял предната вечер с малкото й кученце, и тръгнах по пътеката, по която тъй често бяха минавали нейните скъпи нозе, докато стигнах до портичката, водеща към градината й с рози. Зимната голота я обгръщаше сега с печал. Цветята, които ме бе учила да различавам по имената им, цветята, конто я бях учил да рисува, бяха изчезнали вече и мъничките бели пътечки между лехите бяха влажни и позеленели. Продължих нататък към широката алея с дърветата, където бяхме вдишвали заедно топлия аромат на августовските вечери, където заедно се бяхме възхищавали на безкрайните игри на светлосенките, изпъстрили земята. Около мен от стенещите клони падаха листа и мирисът на гнилота във въздуха ме пронизваше до костите. Не след дълго излязох от парка и тръгнах по тесния път, виещ се незабележимо нагоре към най-близките хълмове. Старото повалено дърво, на което бяхме присядали за отмора, бе подгизнало от дъжда и туфата от папрат и тревици, която й бях нарисувал, сгушена край грубата каменна стена пред нас, се бе превърнала в локва със застояла вода околовръст малко островче от оплетени бурени. Изкачих се до върха на хълма и отправих взор към гледката, която в по-щастливите дни тъй често бе предизвиквала възхищението ни. Наоколо ми бе студено и пусто; това вече не беше гледката, която помнех. Слънчевата светлина на нейното присъствие бе далеч от мен; очарованието на гласа й вече не шепнеше в ухото ми. На мястото, от което сега гледах, тя ми бе говорила за баща си, починал след майка й, бе ми разказвала колко силно са били привързани един към друг и с каква тъга усеща все още неговото отсъствие, когато влиза в някои стаи или се отдава на забравени занимания и забавления, с които той бил свързан. Нима гледката, която бях съзерцавал, слушайки тези думи, бе гледката, която виждах сега, застанал сам на върха на хълма? Обърнах се и я оставих зад себе си; започнах да слизам по виещия се път обратно през степта, покрай дюните, докато стигнах до брега. И видях бялата ярост на прибоя и гордите скокове на безбройните вълни; видях и онова място, на което тя веднъж чертаеше по пясъка безцелни фигури с чадърчето си за слънце — мястото, където бяхме седели заедно, докато тя ме разпитваше за мен самия и за дома ми, задаваше ми с женска наблюдателност подробни въпроси за майка ми и сестра ми и невинно ме питаше дали някога ще напусна самотната си квартира и ще имам съпруга и свой собствен дом. Вятърът и морето отдавна бяха заличили дирята, която беше оставила с онези знаци по пясъка. Погледът ми се ширна над еднообразния морски пейзаж и мястото, където ние двамата бяхме пропилявали слънчевите часове, бе загубено за мен, сякаш никога не съм знаел къде е било, бе напълно непознато, сякаш стоях вече на чужд бряг. Празната тишина на брега прокънтя глухо в сърцето ми. Тръгнах обратно към къщата и градината, където на всяка крачка имаше следи, които ми говореха за нея.