Неприятната професия на Джонатан Хоуг
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неприятната професия на Джонатан Хоуг». Краткое содержание книги:
— Трагедия ли? „Трагедия“ ли казахте?
В погледа, който Хоуг й отправи, се четеше не съчувствие, а спокойно одобрение.
— А как другояче би могло да се нарече, драга моя?
Тя втренчи очи в него, после се извърна и зарови лице в ревера на сакото на съпруга си. Рандъл я погали по главата.
— Престанете, Хоуг! — рече той гневно. — Пак я изплашихте.
— Не съм искал.
— Искахте. И мога да ви кажа какво си мисля за вашата история. В нея има пукнатини, през които може да пропадне цял слон. Вие сте я изфабрикували.
— Вие не вярвате на разказа ми.
Истина беше. Рандъл не вярваше. И като продължаваше да утешава съпругата си, той продължи смело:
— Ами онова вещество под ноктите ви — за него какво ще кажете? Забелязах, че го пропуснахте. Ами отпечатъците от пръстите ви?
— Веществото под ноктите ми има твърде малко общо с тази история. То си изпълни предназначението, а именно да уплаши Синовете на Птицата. На тях им беше известно какво е то.
— А какво бе то?
— Кръвта на Синовете, напластена там от моето друго „аз“. За отпечатъците ли попитахте? Джонатан Хоуг искрено се боеше да му ги снемат. Джонатан Хоуг е човек, Едуард. Трябва да запомните това.
Рандъл кимна. Хоуг продължи:
— Разбирам. Честно казано, дори и сега не си спомням, макар че цялостната ми личност знае за това. Джонатан Хоуг имаше неспокойния навик да избърсва предметите с носната си кърпа — може би е избърсал и дръжката на креслото ви.
— Не си спомням такова нещо.
— Нито пък аз.
Рандъл отново поде спора.
— Това не е всичко, дори не е и половината. Какво ще кажете за санаториума, в който казахте, че сте били? А кой ви плаща? Откъде получавате парите си? Защо, по дяволите, Синтия винаги се боеше от вас?
Хоуг погледна по посока на града — откъм езерото пълзеше мъгла.
— За тези въпроси остана малко време — каза той, — и няма значение дори и за вас дали вярвате, или не. Вие обаче вярвате — няма как да не вярвате. Ала вие повдигнахте един друг въпрос. Ето. — Той измъкна от джоба си дебела пачка банкноти и ги подаде на Рандъл. — Можете да вземете и това — на мен повече няма да ми трябват. След няколко минути аз ще ви напусна.
— Къде отивате?
— Връщам се при себе си. След като си тръгна, трябва да направите следното: Качете се в колата и веднага тръгнете на юг през града. При никакви обстоятелства не отваряйте прозорец на колата, докато не се отдалечите на мили от града.
— Защо? Това не ми харесва.
— Все пак го направете. През това време ще станат някои… промени, преустройства.
— Какво искате да кажете?
— Нали ви обясних, че ще се вземат мерки спрямо Синовете на Птицата? Спрямо тях и всички техни деяния.
— Как?
Хоуг не отговори, а отново се загледа в мъглата. Тя пълзеше над града.
— Мисля, че вече трябва да тръгвам. Направете каквото ви казах.
Той понечи да се обърне. Синтия повдигна лице и му заговори:
— Не си тръгвайте! Не още!
— Да, драга моя?
— Трябва да ми кажете едно нещо: Теди и аз ще бъдем ли заедно?
Той я погледна право в очите и каза:
— Разбирам какво имате предвид. Не знам.
— Но вие трябва да знаете.
— Не знам. Ако и двамата сте същества от този свят, тогава линиите ви могат да вървят успоредно. Но както знаете, съществуват и Критиците.
— Критиците ли? Какво общо имат те с нас?
— Единият или другият, или и двамата може да сте Критици. Не бих могъл да зная. Спомнете си — Критиците са хора — тук. До днес дори не съзнавах, че самият аз съм Критик. — Той погледна замислено Рандъл. — Той може да е Критик. Днес ми се мярна такова подозрение.
— А аз?
— Не зная. Малко вероятно е. Разбирате ли, ние нямаме право да се познаваме един друг, защото това би навредило на нашата художествена преценка.
— Но… но… ако не сме същите, тогава…
— Това е всичко — гласът му не прозвуча изразително, но в него се долови такава нотка на решителност, че те и двамата се стъписаха. Той се наведе над останките от угощението и си избра още едно зърно грозде, изяде го и затвори очи.
Той повече не ги отвори. След малко Рандъл каза:
— Мистър Хоуг? — Никакъв отговор не последва. — Мистър Хоуг! — Отговор пак не последва. Той се отдели от Синтия, изправи се и отиде до притихналата фигура. Разтърси я. — Мистър Хоуг!
— Но ние не можем току-така да го оставим там! — настоя Рандъл няколко минути по-късно.
— Теди, той знаеше какво върши. Това, което трябва да направим, е да последваме неговите указания.
— Ами, можем да спрем в Уокигън и да уведомим полицията.
— Да им кажем, че сме изоставили умрял човек на хълма? Мислиш ли, че ще ни кажат „браво“ и ще ни пуснат да си вървим по пътя? Не, Теди — само това, което той ни каза, да правим.