Неприятната професия на Джонатан Хоуг
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неприятната професия на Джонатан Хоуг». Краткое содержание книги:
— На мен ли?
— Разбира се. Спомняш ли си онзи сироп, който пи в кабинета на Потбъри? Нещо подобно на „Мики Фин“, но със забавено действие.
— Но и ти пи от него!
— Не е задължително да е било от същото. Потбъри и Хоуг бяха съдружници и по този начин създадоха атмосферата, която направи тази история възможна. Всичко останало са дреболии, незначителни, ако се вземат поотделно.
Синтия си имаше свои собствени идеи за станалото, но ги пазеше за себе си. Един въпрос обаче я безпокоеше.
— Как е успял Потбъри да излезе от банята? Ти ми каза, че е бил заключен.
— Размишлявах върху това. Отворил е ключалката с шперц, докато телефонирах на Хоуг, скрил се е в килера и после е изчакал удобна възможност да се измъкне навън.
— Хм — в продължение на няколко минути тя не попита нищо повече.
Улисан в уличното движение в Уокигън, Рандъл млъкна. Той зави наляво и пое извън града.
— Теди, щом си сигурен, че цялата работа е номер и че не съществуват подобни глупости като Синовете, защо тогава да не можем да зарежем всичко и да се отправим на юг? Не ни е притрябвало да отиваме на тази среща.
— Сигурен съм, че в общи линии обясненията ми са правилни — рече той, заобикаляйки умело едно тръгнало да се самоубива момче на велосипед, — ала не съм сигурен в мотивировката и по тази причина трябва да се видя с Хоуг. Макар че странно нещо — продължи той замислено, — струва ми се, че Хоуг няма нищо против нас. Мисля, че е имал свои лични причини и ни е платил петстотин долара, за да понесем някои несгоди, докато той си осъществява плановете. Но ще разберем. А и вече е твърде късно да се върнем обратно — ето я бензиностанцията, която бе споменал, а ето го и Хоуг!
Хоуг се качи с кимване и усмивка. Рандъл отново се почувствува принуден да върши каквото му наредят — чувство, което бе изпитал преди около два часа. Хоуг му посочи накъде да кара.
Пътят водеше извън града, а скоро се отдели и от асфалтовото шосе. Не след дълго стигнаха до селска порта, зад която се простираше пасбище. Хоуг нареди на Рандъл да я отвори и да кара навътре.
— Собственикът няма нищо против — рече той. — Идвал съм тук много пъти през моите почивни дни. Красиво местенце.
Местенцето наистина беше красиво. Пътят, вече междуселски, се изкачваше постепенно нагоре към обрасъл с дървета хребет. Хоуг го накара да паркира под едно дърво и те слязоха от колата. Прехласната от гледката, Синтия се спря за миг, поемайки дълбоко с наслада чистия въздух. На юг се виждаше Чикаго, а зад него и на изток се съзираше сребърният отблясък на езерото.
— Теди, не е ли великолепно?
— Да, наистина — съгласи се той, но се обърна към Хоуг. — Това, което искам да знам, е защо сме тук?
— Пикник — отвърна Хоуг. — Избрах това местенце за моя финал.
— Финал ли?
— Но първо яденето — рече Хоуг. — След това, ако настоявате, ще разговаряме.
Менюто бе твърде необикновено за пикник — вместо изобилна храна имаше няколко десетки гастрономични специалитета — екзотични плодове, желе от гуава, малки месни консерви, чай — приготвен от Хоуг на спиртник — и фини вафли с прочуто име на опаковката. Независимо от това и Рандъл, и Синтия се уловиха, че здравата си похапват. Хоуг опитваше от всичко — никога не отказваше блюдо, но Синтия забеляза, че той всъщност хапва по мъничко — по-скоро вкусва, отколкото яде.
Не след дълго Рандъл събра смелост да притисне Хоуг — започваше да става ясно, че Хоуг няма никакво намерение да зачекне сам въпроса.
— Хоуг?
— Да, Ед?
— Не е ли време вече да си свалите маската и да престанете да ни мамите?
— Никога не съм ви мамил, приятелю.
— Разбирате какво имам предвид — цялата тази лудешка надпревара през последните няколко дни. Вие сте замесен в нея и знаете за нея повече от нас — това е очевидно. Забележете, не че ви обвинявам в нещо — побърза да добави той, — но искам да разбера какво означава всичко това.
— Попитайте себе си какво означава.
— Добре — Рандъл прие предизвикателството. — Така ще направя — той се впусна в обяснението, което бе нахвърлил пред Синтия. Хоуг го насърчаваше да се доизкаже, но когато свърши, не каза нищо.
— Е? — попита нетърпеливо Рандъл. — Нали така стоят нещата?