Другата кралица

— Е, слава Богу, че вие не го сторихте, защото вашият отказ провали плановете на Сесил. Кралицата винаги е искала да бъде справедлива спрямо братовчедка си, и сега намира изход. Кралица Мери е спасена. А разследването на Сесил е захвърлено обратно при лютераните, където му е мястото.

— Такова ли е желанието на самата кралица? Знаех, че тя ще постъпи правилно!

— Тя се противопостави на Сесил още от началото. Винаги е казвала, че кралицата на шотландците трябва отново да се върне на трона си. Сега е убедила Сесил в това.

— Слава Богу. Какво ще стане?

Той млъква внезапно, тъй като тя спира коня си пред нас и се обръща да ме попита:

— Шюзбюи, мога ли да галопирам тук?

Пътеката пред нея е равна, тревиста и се издига равномерно нагоре. Сърцето ми винаги се свива от тревога, когато тя препусне с тропот като в кавалерийско нападение, но ходът на коня е уверен и тя би трябвало да е в безопасност.

— Не твърде бързо — казвам като загрижен баща. — Не галопирайте твърде бързо — и тя размахва камшика си като момиче, обръща коня си и препуска като луда, докато пазачите й и Уестморланд се влачат зад нея, безнадеждно изостанали.

— Боже мили! — възкликва Пърси. — Тя язди превъзходно!

— Винаги е такава — казвам аз и ние пускаме конете си да я последват в един продължителен, задъхан галоп, докато тя най-сетне спира и всички се приближаваме забързано до нея и я намираме да се смее, с килната настрани шапка, и спускащи се по раменете гъсти, тъмни коси.

— Беше толкова хубаво! — казва тя. — Шюзбюи, отново ли ви изплаших?

— Защо не можете да яздите с нормална бързина? — възкликвам и тя се разсмива отново.

— Защото обичам да бъда свободна — казва тя. — Обичам да чувствам как се обтяга тялото на коня под мен, и тътена на копитата му, и полъха на вятъра върху лицето ми, и да знам, че можем да продължаваме все напред, цяла вечност.

Тя обръща коня си, защото не може да продължава все напред цяла вечност, или поне не днес, и тръгва пред мен обратно към замъка.

— Всяка нощ се молех да я видя възстановена на власт — казвам тихо на приятеля си Пърси, и се надявам, че той не може да долови нежността в гласа ми. — Тя не е жена, която може да бъде затворена на едно място. Тя наистина има нужда да бъде свободна. Да я държиш на едно малко и тясно място, е все едно да държиш сокол в клетка. Жестоко е. Чувствах се като неин тъмничар. Чувствах, че се държа жестоко.

Той ме стрелва с кос поглед, сякаш се опитва да прецени нещо:

— Но вие никога не бихте я пуснали да си отиде — предполага полугласно той. — Никога не бихте си затворили очите, ако някой беше дошъл да я избави.

— Аз служа на кралица Елизабет — казвам простичко. — Както е служило семейството ми на всеки крал на Англия след Уилям Нормански. И съм дал думата си като английски благородник. Не съм свободен да се престоря, че не виждам. Аз съм обвързан от честта си. Но това не ме спира да проявявам съчувствие към нея. Не ме възпира да копнея да я видя такава, каквато е редно да бъде — свободна като птица в небето.